Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Все още си беше нашата луна и още висеше като огромна мъртва скала в небето, но вече не изглеждаше така приятна. По-скоро беше ужасяваща и човек можеше осезаемо да долови паниката, надигаща се около нас. Няколко души се затичаха към колите си и се разбързаха нанякъде. Други започнаха да се молят или да хленчат. Едно семейство запя химна „Знаме, обсипано със звезди“ 1.

- Ще се обадя на Мат - заяви майка ми, сякаш беше най-естественото нещо на земята. - Хайде, деца! Ще видим какво ще ни кажат по Си Ен Ен за това.

- Мамо, нима е дошъл краят на света? - попита Джони, като грабна подноса с бисквитите и напъха една от тях в устата си.

- Не, не е настъпил - отвърна му тя, сгъна шезлонга си и го понесе към предната част на къщата. - И да, утре пак ще трябва да отидеш на училище.

Засмяхме се. Но и аз се бях замислила за същото.

Джони отмести подноса с бисквитите, а аз включих телевизора. Само че нямаше излъчване на Си Ен Ен.

- Може би съм сбъркала - рече мама. - Може би наистина е настъпил краят на света.

- Да опитам ли с „Фокс Нюз“? - попитах.

Майка ми потръпна.

- Не сме чак толкова отчаяни - отвърна ми тя. -Виж някоя от кабелните мрежи. Те разполагат със свои екипи от астрономи.

Повечето от кабеларките също не излъчваха, но нашият местен телевизионен канал като че ли препредаваше сигнала на Ен Би Си от Филаделфия. Дори и това бе страшно, защото тук приемахме предаването на Ен Би Си от Ню Йорк.

Мама се опита да набере Мат по мобилния телефон ,но без успех. Новинарите от Филаделфия явно не знаеха много повече от самите нас, макар че вече почнаха да съобщават за грабежи и всеобща паника по улиците.

-Излез да провериш какво става навън - заръча майка ми.

Върнах се на улицата. Видях светлината от телевизора на госпожа Несбит. Някой още се молеше в задния си двор, но поне пищенето беше престанало.

Насилих се да погледна към Луната. Мисля, че се страхувах да открия, че е станала още по-голяма и се движи бавно към Земята, за да ни смаже и унищожи. Но май не беше увеличила размерите си. Още си висеше на небето, наклонена по един смешен начин и все пак прекалено едра за нощното небе. И още се виждаха три четвърти от нея.

-Мобилният ми телефон не работи! - изкрещя някаква жена през няколко къщи надолу.

Прозвуча така, както ние се почувствахме, когато видяхме, че Си Ен Ен не излъчва. Сякаш бе настъпил краят на цивилизацията.

-Провери мобилния си телефон - поръчах на майка ми, като се прибрах вътре.

Тя го направи. И нейният не работеше.

- Предполагам, че в тази част на страната мобилните телефони са изключени - каза мама.

- Сигурна съм, че телефонът на Мат е наред - заявих. - Дали да не проверя имейлите? Може да ни е изпратил съобщение от лаптопа си.

Включих се в интернет или по-точно се опитах, защото нашата връзка с мрежата се оказа безжизнена.

- Той е добре - увери ме майка ми, когато и съобщих за липсата на интернет. - Няма причина да се боим за него. Луната е точно там, където й е мястото. А Мат ще ни позвъни, когато има възможност.

Това се оказа единственото вярно от всичко, което тя ни наговори през тази вечер. Защото само след десетина минути телефонът звънна. Беше Мат.

- Не мога да говоря дълго - започна той. - Обаждам се от уличен автомат. Отвън ме чака голяма опашка от хора. Искам само да проверя как сте и да ви кажа, че съм добре.

- Къде си? - попита мама.

- В града - отвърна брат ми. - Като разбрахме, че мобилните ни телефони не работят, някои от нас подкараха към града, за да се обадят от там. Ще ти звънна утре, когато няма да е такава лудница.

- Бъди внимателен! - напомни му мама.

Мат обеща да се вслуша в съвета й.

Мисля, че някъде тогава Джони попита дали можем да се обадим на татко и майка ни направи опити да се свърже с него. Но през цялото време телефонните линии бяха претоварени. Помолих я да позвъни на баба в Лае Вегас, но и с нея не успяхме да говорим.

Седнахме пред телевизора, за да проверим какво се е случило с останалия свят. Най-смешното бе, че двете скочихме едновременно, за да си вземем шоколадови бисквити от кухнята. Все пак успях да я изпреваря и й донесох подноса. Мама изяде една, после постоя за малко неподвижна, след което стана и отново се опита да се свърже с татко и баба. Джони, който беше шампион по унищожаване на всякакви сладки, продължаваше да тъпче бисквити в устата си. Ако в къщата имаше шоколадови бонбони, и аз бих изяла цяла кутия.

Телевизионното предаване ту се възстановяваше, ту пак изчезваше, но сигналът по кабелната мрежа така и не се изясни. Накрая на брат ми му хрумна да донесе радиото и го включихме. Не можахме да уловим нито една от радиостанциите в Ню Йорк, но тази от Филаделфия я чувахме съвсем добре.