Сюзан Пфефър - Живота, какъвто го познавахме

Нямаше смисъл да оставам. Благодарих им и поех към къщи.

Беше се извил вятър, който през по-голямата част от пътя духаше насреща ми. Докато карах ските, постоянно се препъвах и едва се сдържах да не избухна в сълзи. Питър бе мъртъв. Когато се върна, можеше и мама, и Джони да са мъртви. Както и Мат.

Спомних си как Джони ме попита какво ще прави, ако всички умрем и той остане сам, и колко лекомислено се държах тогава. Сега бях изправена пред същата вероятност.

Вчера всичко беше наред. Но утре можех да остана съвсем сама.

Повтарях си отново и отново, че няма да позволя това да се случи. Ние сме силни. Имаме храна, отопление и дом. Досега имахме късмет. Той нямаше да ни изневери. Ще останем живи.

Когато стигнах вкъщи, небето беше сиво и може би щеше да завали сняг, но бях сигурна, че все още е ден. Трябваше да събера цялата си смелост, за да отворя вратата. Но когато влязох в слънчевата стая, заварих всичко така, както го бях оставила. Мама бе толкова тиха, че се наложи да коленича до нея и да се доближа до лицето й, за да се уверя, че диша. Джони още бълнуваше, но почти всички одеяла бяха отгоре му. Мат лежеше върху матрака си, ала очите му бяха отворени и той се извърна, когато ме чу да влизам.

- Питър... - промълви.

Поклатих глава.

- Трябва сами да се справим. Това е само грип. Всичко ще е наред.

- Добре - въздъхна той и затвори очи.

В този най-ужасен миг в живота ми помислих, че макар да бе останал жив, докато се върна, след като ме е видял, силите му са го напуснали окончателно и е умрял. Но той просто беше заспал. Дишането му бе накъсано, но определено беше жив.

Сложих още дърва в печката и се срутих върху матрака си. Там съм и сега. Дори не зная защо пиша за случилото се. Може би защото се чувствам добре, а утре може и да съм мъртва. И ако това стане, някой може да намери дневника ми и да разбере какво е станало.

Ние сме семейство и се обичаме. Страхуваме се заедно и бяхме смели заедно. И щом така трябва да приключи всичко, ще се примиря.

Само се моля да не съм последната, която ще умре.

11 януари

Преживяхме нощта.

Мама и Джони не изглеждат по-добре. Беше много по-трудно да прокарам аспирин през гърлото на майка ми. Тя кашляше и изхвърляше хапчетата, затова ги разтворих в чай.

Джони бълнуваше, на границата между унес и безсъзнание. Не зная кое е по-страшно.

Мат е най-добре от тримата и наистина вярвам, че ще оцелее. Спи почти през целия ден, но когато е буден, пак си е нашият Мат.

На всеки четири часа им давам аспирин и лекарство против настинка, мия ги с гъба и ги разтривам със спирт. Много ми е трудно да задържа одеялата върху Джони, той постоянно ги събаря.

Стоплих консерва с говежди бульон и един по един ги нахраних с лъжица. Наложи се да държа главите на мама и Джони. Мат успя да остане буден достатъчно дълго, за да преглътне сам няколко лъжици.

Това би трябвало да е добър знак.

Когато тази сутрин излязох да изхвърля нощното гърне, открих, че отново вали сняг. Навярно е започнало веднага след като се прибрах вчера. По-голямата част се беше стопил, но вероятно се бяха натрупали нови петнайсет сантиметра. Не че имаше значение.

Аз нямам треска. Уморена съм, защото почти не сядам, и ми е толкова тежко, че дори забравям да ям, но определено не съм болна. Може и да съм луда, но продължавам да мисля, че щом мама, Джони и Мат оцеляха толкова дълго, няма да умрат. От Линда и Маги останах с впечатлението, че всички в болницата са умрели в деня, в който са се разболели.

Мама стене. Мисля, че е по-добре да отида и да проверя как е.

12 януари

Никаква промяна.

Мат е малко по-слаб. Джони е по-притихнал. Все по-трудно карам мама да преглътне.

Миналата нощ имаше снежна буря. Клоните на дърветата са покрити със сива ледена кора.

13 януари

Хортън ме събуди. Скимтеше жалостиво. Дори не съм усетила кога съм заспала. Спомням си, че сложих дърва в печката и полегнах, за да си отдъхна за няколко минути, и сигурно съм заспала.

Котаракът мяучеше, а аз кашлям. Жестока кашлица.

Тогава осъзнах, че стаята е пълна с дим и всички кашляме.

Помислих си, че не може къщата да е пламнала. Щеше да е капакът на всичко. Успях да включа фенерчето, за да видя дали има пожар, но нямаше никакви пламъци.

Придвижих лъча и установих, че димът идва от печката. Връщаше се назад и изпълваше стаята.

А вдишването на дим може да те убие.

Първата ми мисъл бе тутакси да се махна, да изтичам навън и да вдишам малко свеж въздух. Но всички кашляха, което означаваше, че са живи и трябваше да ги изведа от тук.