Хю Хауи - Тел

Двамата с Марнс спряха за момент да си поемат дъх между стълбищата. Заместникът й подаде манерката си и тя учтиво отпи, преди да му я върне.

— Искам днес да изминем половината — най-сетне отвърна тя. — Но искам и да се отбием на няколко места по пътя.

Марнс отпи голяма глътка вода и започна да завива капачката.

— Служебни посещения?

— Нещо такова. Искам да се отбия в яслите на двайсетия.

— Бебетата ли ще целувате? — засмя се Марнс. — Кмете, няма кой да ви бие на изборите. Не и на вашата възраст.

Джанс не се засмя.

— Благодаря — каза тя с престорена болка. — Но не, не става дума за целуване на бебета. — Обърна му гръб и отново заслиза надолу. — Не че не се доверявам на професионалното ти мнение за тази жена, Джулс. Откакто съм кмет, ти избираш само подходящи хора.

— Дори и…? — прекъсна я Марнс.

— Особено него — отвърна Джанс, разбрала какво има предвид заместникът. — Той беше добър човек, но сърцето му беше разбито. Това би съсипало и най-достойните хора.

Марнс изсумтя, за да изрази съгласието си.

— Тогава какво ще проверяваме в яслите? Доколкото си спомням, тази Жулиета не е родена на двайсетия…

— Не, но баща й работи там сега. Помислих си, че щом като така и така ще минаваме оттам, можем да видим що за човек е той и да надникнем в душата на дъщеря му.

— Баща да оценява характера на детето си? — засмя се Марнс. — Не смятам, че той ще е особено безпристрастен.

— Мисля, че ще се изненадаш — възрази Джанс. — Накарах Алис да поразрови малко, докато си приготвях багажа. Тя откри нещо интересно.

— Да?

— Тази Жулиета все още притежава всички читове за почивка, които някога е спечелила.

— Това не е нещо необичайно за механик. Те работят много извънредно.

— Не само че не излиза, но няма и посетители.

— Все още не разбирам накъде биете с всичко това.

Джанс изчака да мине едно семейство — момченце, вероятно на седем или осем, качено върху раменете на баща си, с наведена глава, така че да избегне стълбите над тях. Майката слизаше подире им с чанта с багаж за една нощ, метната на рамото й, и повито в пелени бебе в ръцете й. Джанс си помисли, че това е идеалното семейство. Две деца за двама родители. Точно това беше целта на лотарията и понякога тя го осигуряваше.

— Ами, добре, нека ти кажа накъде бия — каза тя на Марнс. — Искам да намеря бащата на това момиче, да го погледна в очите и да го попитам защо за изминалите близо двайсет години, откакто дъщеря му се е преместила в Механичния, той не я е посетил. Нито веднъж. — Погледна отново Марнс, видя, че се намръщи под мустака си, и добави: — И защо тя нито веднъж не се е качила да го види.

Трафикът намаля, когато стигнаха до младежите и минаха покрай горните апартаменти. С всяка следваща крачка надолу Джанс си мислеше с ужас, че ще трябва да изкачи обратно цялото това разстояние. Напомни си, че това е лесната част. Спускането беше като развиваща се стоманена пружина, която я движи надолу. То напомняше на Джанс за кошмарите, в които сънуваше, че се дави. Глупави кошмари, като се има предвид, че никога не беше виждала достатъчно количество вода, в която да се потопи, камо ли пък да се дави. Но те бяха като сънищата, в които падаш отвисоко — някакво наследство от други времена, откъслечни фрагменти, изровени от подсъзнанието им, които казваха: Не сме създадени, за да живеем по този начин.

И така, спускането, тази спирала надолу, много наподобяваше удавянето, което я поглъщаше през нощта. То я караше да се чувства в неумолима безизходица. Беше като тежест, която я дърпа надолу, докато тя осъзнава, че никога няма да може да се изкачи обратно нагоре.

След това подминаха квартала на дрехите — участъка на многоцветните гащеризони и мястото, откъдето идваха кълбата й с прежда. Над площадката се носеше миризмата на бои и други химикали. Един прозорец, изрязан в извитите строителни блокове от сгур, гледаше към малък хранителен магазин в края на квартала. Магазинът беше опустошен от тълпите — рафтовете бяха опразнени от съкрушителното търсене на стоки от туристите и допълнителния трафик след почистването. На стълбите се беше събрала тълпа от няколко носачи с тежки товари, които правеха всичко възможно, за да задоволят търсенето. Джанс беше принудена да признае ужасяващата истина от вчерашното почистване — че този варварски обичай носи не само психологическо облекчение и по-ясен изглед към външния свят, но също така поддържа икономиката на силоза. Осигуряваше извинение на хората да пътуват. Да търгуват. И докато слуховете се носеха от уста на уста и семействата и старите приятели се събираха отново за пръв път от месеци или може би от години, целият силоз сякаш беше инжектиран с жизненост. Сякаш някакво старо тяло се протягаше и разкършваше, за да може кръвта да стигне до крайниците му. Нещо отдавна грохнало оживяваше отново.