Хю Хауи - Тел

Джанс живееше с тежестта на този натиск, който бе засегнал не само коленете й. Тя мълчеше, докато стигнаха до централното стълбище. Неколцина срещнати я подканиха да произнесе реч, но самотните им гласове не получиха подкрепа. За нейно облекчение нямаше скандиране. Какво можеше да им каже? Че няма представа защо всичко това все още се крепи? Че дори не разбира собственото си плетене — как правиш бримки и ако ги правиш както трябва, нещата просто стават от само себе си? Или да им каже, че е нужно само едно рязване, за да се разплете всичко? Едно рязване и можеш да дърпаш ли, дърпаш, докато дрехата се превърне в купчина прежда. Наистина ли очакваха от нея да разбира, когато единственото, което правеше, бе да следва правилата и нещата някак продължаваха да вървят година след година?

Защото тя не разбираше какво държи всичко това заедно. И не разбираше тяхното настроение и това празненство. Дали пиеха и крещяха, защото бяха в безопасност? Защото са били пощадени от съдбата и пропуснати и от това прочистване? Нейният народ празнуваше, докато един добър човек, неин приятел и съратник в усилията да ги опазва живи и в добро състояние, лежеше мъртъв на хълма до съпругата си. Ако произнесеше реч и тя не беше пълна със забранени думи, то щеше да им каже, че няма по-свестни хора от тези двамата, които бяха отишли да почистват по своя собствена воля, и да попита какво говори това за всички други, които бяха останали?

Сега не беше време за речи. Нито за пиянство. Нито за веселие. Сега беше време за тихо съзерцание и това беше една от причините, поради които Джанс знаеше, че трябва да се махне от тук. Нещата се бяха променили. Не за един ден, бяха се променяли от години. Тя знаеше това по-добре от повечето. Може би старата госпожа Макнийл в Снабдяването също знаеше и усещаше, че моментът наближава. Човек трябваше да е живял дълго, за да е сигурен, но сега тя беше сигурна. И докато времето минаваше и носеше света все по-бързо и бързо — толкова бързо, че краката й вече не можеха да го настигнат, — кмет Джанс разбираше, че скоро тя ще изостане безнадеждно. И големият й страх, който никога не изричаше, но усещаше ежедневно, бе, че този техен свят вероятно няма да стигне много далеч без нея.

Бастунът на Джанс звънтеше при допира до всяко метално стъпало. Скоро той се превърна в метроном на тяхното спускане, определящ темпото на музиката на стълбището, което беше оживено и вибрираше с енергията на скорошното почистване. Изглежда, че цялото движение беше нагоре с изключение на тях двамата. Те се блъскаха с лакти в насрещния поток от хора, които подвикваха „Хей, кмете!“ и кимваха на Марнс. И Джанс виждаше на лицата им как изкушението да го наричат шериф се смесва с уважението им към ужасната причина за предполагаемото му повишение.

— Още колко етажа смятате да слизаме? — попита Марнс.

— Защо, да не би вече да се умори? — Джанс му хвърли поглед през рамо със самодоволна усмивка и видя как в отговор гъстият му мустак също се изви в усмивка.

— Слизането не ми е проблем. Мразя изкачването.

Ръцете им се сблъскаха за миг върху извиващия се парапет на спираловидното стълбище. Ръката на Джанс изоставаше след тялото й, а тази на Марнс се протягаше напред. Искаше й се да му каже, че изобщо не е уморена, но действително беше почувствала внезапна умора, изтощение, което беше по-скоро умствено, отколкото физическо. Помисли си за младостта и си представи как Марнс я вдига на ръце и я понася надолу по стълбището. Представи си как се освобождава от властта и отговорностите и се оставя на силата на някой друг, без да е необходимо самата тя да се преструва на силна. Това не беше спомен от миналото, а бъдеще, което така и не се беше случило. И Джанс се почувства виновна дори и само заради това, че си е помислила за него. Стори й се, че съпругът й е до нея и духът му е смутен от нейните мисли…

— Кмете? Та колко етажа имате намерение да слизаме?

Двамата спряха и се притиснаха към парапета, за да пропуснат един носач, който с твърда стъпка се изкачваше по стълбите. Джанс позна младежа, Конър, който още беше юноша, но вече имаше здрав гръб и широка крачка. Носеше внушителен брой вързопи, които бяха пристегнати един към друг и закрепени върху раменете му. Намръщената му физиономия не се дължеше на изтощение или на болка, а на раздразнение. Какви бяха всичките тези хора, които внезапно се бяха появили на неговото стълбище? Тези туристи? Джанс се опита да измисли да му каже нещо окуражаващо — малко поощрение за хората, вършещи работата, с която краката й никога не биха могли да се справят, но той вече беше отминал, носен от силните си млади крака, натоварен с храна и доставки от дълбоко долу и забавян единствено от трафика, който се мъчеше да пропълзи нагоре през силоза, за да надникне към ясната шир отвън.