Хю Хауи - Тел

— Какво? — попита той, като забеляза, че Джанс го наблюдава. — Затова използвам белезници. Така и не се научих да връзвам възли, какво толкова?

— За цели шейсет години — отбеляза Джанс.

Маргарет натисна друг бутон върху бюрото си и посочи към коридора.

— Доктор Никълс е в яслите. Ще го уведомя, че пристигате.

Джанс тръгна първа. Марнс я последва и попита:

— Защо ви е толкова трудно да повярвате, че това е истина?

— Всъщност мисля, че си доста сладък.

— Това звучи ужасно за мъж на моята възраст — изсумтя Марнс.

Джанс се усмихна вътрешно. В края на коридора тя спря пред двойната врата, преди да я открехне леко. Светлината в стаята зад вратата беше слаба. Тя отвори вратата по-широко и те се озоваха в разхвърляна, но чиста чакалня. Джанс си спомни една подобна чакалня от средните нива, където заедно със своя приятелка чакаше да се събере отново с детето си. Една стъклена стена гледаше към стая, в която имаше детски креватчета и люлки. Ръката на Джанс се отпусна върху бедрото й. Тя разтри твърдата бучка на вече безполезния си имплант, който беше поставен в детството й и никога не беше махан — нито веднъж. Тези ясли й напомниха за всичко, което беше изгубила, за всичко, което беше жертвала заради работата. За нейните призраци.

В яслите беше твърде тъмно, за да се различат новородените, които мърдаха в малките креватчета. Разбира се, уведомяваха я за всяко раждане. Като кмет тя подписваше поздравително писмо и свидетелство за раждане за всяко бебе, но с времето имената им бяха започнали да се сливат. Рядко можеше да си спомни на кое ниво живеят родителите и дали това е първото или второто им дете. Беше тъжно да го признае, но тези свидетелства се бяха превърнали просто в допълнителна бумащина и поредното механично изпълнявано задължение.

Между малките креватчета се движеха сенчестите очертания на възрастен. Лъскавата щипка на подложката му за листове и металната му писалка проблясваха на светлината, идваща от стаята за наблюдение. Беше очевидно, че тъмната фигура е доста висока и има походката и телосложението на възрастен мъж. Той си отбеляза нещо, без да бърза, надвесен над едно креватче, и блясъците на двата метални предмета в ръцете му се сляха в едно, докато пишеше. Когато свърши, прекоси стаята и мина през широката врата, за да се присъедини към Марнс и Джанс в чакалнята.

Джанс видя, че Питър Никълс има внушителна фигура. Беше висок и слаб, но не като Марнс, който сякаш беше неуверен, когато мърдаше крайниците си, за да се движи. Питър беше слаб като човек, свикнал да спортува, както някои от носачите, познати на Джанс, които можеха да вземат по две стъпала наведнъж и изглеждаха създадени специално за такова темпо на движение. Ръстът му беше онова, което вдъхваше доверие. Джанс го усети, когато пое протегнатата ръка на Питър и усети силното му ръкостискане.

— Вие дойдохте — простичко каза доктор Никълс.

Беше студена констатация със съвсем лека нотка на изненада. Той стисна ръката на Марнс, но погледът му се върна към Джанс.

Обясних на секретарката ви, че няма да съм ви от голяма полза. Опасявам се, че не съм виждал Жулиета, откакто преди двайсет години тя стана сянка.

— Ами, точно това е причината да искам да разговарям с вас. — Джанс хвърли поглед към тапицираните пейки и си представи как на тях седят загрижени баби и дядовци, лели и чичовци и очакват родителите да се съберат с новородените си деца. — Може ли да седнем?

Доктор Никълс кимна и ги покани с махване на ръка.

— Приемам много на сериозно всяко от служебните назначения — обясни Джанс, след като седна срещу лекаря. — На моята възраст очаквам повечето съдии и служители на закона, които назначавам, да ме надживеят, така че съм внимателна в подбора си.

— Но те невинаги го правят, нали? — Доктор Никълс наклони глава, а гладко обръснатото му лице беше безизразно.

— Да ви надживеят, имам предвид.

Джанс преглътна. Марнс се размърда неспокойно на пейката до нея.

— Вероятно цените семейството — смени темата Джанс, след като осъзна, че това отново е просто още една констатация, а не опит за заяждане. — За да останете сянка така дълго и да изберете толкова трудна работа.

Никълс кимна.

— Защо с Жулиета никога не си ходите на гости? Искам да кажа — нито веднъж за двайсет години? Тя е единственото ви дете.

Никълс леко завъртя глава и очите му се насочиха към стената. Джанс за миг се разсея от появата на още една фигура, която се движеше зад стъклото — сестра, минаваща на обиколка. Друга двойна врата водеше към помещения, за които Джанс предположи, че са следродилното отделение, където точно в момента някоя възстановяваща се майка вероятно очакваше да получи най-ценното си богатство.