Хю Хауи - Тел

— Имах и син — каза доктор Никълс.

Джанс понечи да вземе чантата си, за да извади досиетата от нея, но тя беше останала отвън. Братът беше подробност, която беше пропуснала.

— Не е имало как да знаете — обясни Никълс, който правилно беше разчел изненадата върху лицето на кмет Джанс.

— Той не оцеля. Но формално погледнато, беше роден. Затова лотарията продължи.

— Съжалявам…

Тя потисна внезапното си желание да се пресегне и да хване ръката на Марнс. Бяха минали десетилетия, откакто двамата се бяха докосвали умишлено, дори и невинно, но заради внезапната тъга в стаята изминалото време сякаш вече нямаше значение.

— Името му щеше да е Никълъс, като името на бащата на баща ми. Роди се преждевременно, тежеше седемстотин грама.

Клиничната прецизност в гласа му по някакъв начин беше по-тъжна, отколкото би бил внезапен емоционален изблик.

— Интубираха го, преместиха го в инкубатор, но имаше… усложнения. — Доктор Никълс сведе поглед към ръцете си. — По онова време Жулиета беше тринайсетгодишна. Както можете да си представите, тя беше точно толкова развълнувана, колкото и ние, че ще си има братче. След година щеше да стане сянка на майка си, която беше акушерка. — Никълс вдигна поглед. — Не тук, а в старите ясли от средните нива, където работехме и двамата. Тогава бях стажант-лекар.

— А Жулиета? — Кмет Джанс все още не разбираше каква е връзката.

— Имаше повреда в инкубатора, когато Никълъс… — Докторът извърна глава настрани и понечи да закрие очите си с ръка, но успя да съвземе. — Съжалявам. Все още го наричам така.

— Всичко е наред.

Джанс беше хванала ръката на Марнс. Не беше сигурна кога или как се беше случило това. Докторът сякаш не забелязваше това или — което беше по-вероятно — то не го интересуваше.

— Бедната Жулиета — поклати глава той. — Тя беше объркана. В началото обвиняваше Рода — една опитна акушерка, която не беше сторила нищо друго, освен че беше направила чудеса, за да даде на нашето момче поне този малък шанс, който имаше. Обясних й го. Мисля, че Жулиета го знаеше. Просто имаше нужда от някого, когото да мрази. — Той кимна на Джанс. — Нали знаете какви са момичетата на тази възраст?

— Колкото и да не ви се вярва, спомням си го. — Джанс се насили да се усмихне и доктор Никълс отвърна на усмивката й.

Тя усети как Марнс стисна ръката й.

— Едва когато майка й умря, тя започна да обвинява за всичко инкубатора, който се беше повредил. Е, не самия инкубатор, а лошото състояние, в което беше той. Общото състояние на развала, в което се намират всички неща.

— Съпругата ви от усложненията ли умря? — Това беше друга подробност от досието, която Джанс разбра, че вероятно е пропуснала.

— Жена ми се самоуби седмица по-късно.

Отново тази клинична безпристрастност. Джанс се зачуди дали това е някакъв механизъм за оцеляване, който се е задействал след тези събития, или черта на характера.

— Мисля, че бих запомнил нещо такова — намеси се заместник Марнс. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто се беше представил на доктора.

— Ами, аз самият написах смъртния акт. Така че можех да сложа каквато си искам причина…

— И признавате това? — Марнс изглеждаше готов да скочи от пейката.

Джанс нямаше представа какво иска да направи. Тя го хвана за ръката, за да го задържи на мястото му.

— Извън закона за ограниченията? Разбира се. Признавам го. Така или иначе, тази лъжа се оказа безполезна. Жулиета беше умна дори и за тогавашната си възраст. И точно това я… — Той не довърши.

— Какво? — попита кмет Джанс. — Подлудяваше ли я?

— Не — поклати глава доктор Никълс. — Нямаше да кажа това. Това я прогони. Тя кандидатства при създателите на сенки, за да смени работата си. Поиска да я преместят в Механичния, за да влезе в работилницата като сянка. Не й достигаше една година за такова назначение, но аз се съгласих. Дадох одобрението си. Мислех си, че ще отиде там, ще подиша от въздуха на дълбокото и ще се върне. Бях наивен. Мислех си, че свободата ще й се отрази добре.

— И оттогава не сте я виждали?

— Веднъж. За погребението на майка й, само няколко дни по-късно. Тя се качи сама горе, присъства на погребението, прегърна ме и след това слезе долу. Доколкото разбрах, направила го е, без да почива. Опитвам се да следя какво става с нея. Имам един колега в яслите дълбоко долу, който от време на време ми изпраща малко новини. Тя е изцяло отдадена на работата си. — Никълс замълча и се засмя. — Знаете ли, когато беше малка, виждах в нея единствено майка й. Но се оказа, че тя прилича по-скоро на мен.