Хю Хауи - Тел

Джанс си каза, че причината не беше просто в табуто на почистването и в страха от външния свят. Беше в надеждата. Във всеки член на силоза съществуваше тази неизречена, смъртоносна надежда. Смешна и фантастична надежда. Че може би не за тях самите, но за техните деца или децата на техните деца животът отвън отново ще бъде възможен и че това ще стане благодарение на Информационния отдел и неудобните костюми, излизащи от неговите лаборатории.

Джанс усети, че само от мисълта за това я побиват тръпки — да живее отвън. Обучението от детските години се беше отпечатало трайно в съзнанието й. Може би Бог щеше да чуе мислите й и да я издаде. Твърде често си представяше, че е облечена в костюм за почистване и се озовава в ковчега, в който беше осъдила да прекарат последните си мигове толкова много хора.

На площадката на трийсет и четвъртия етаж тя спря. Марнс се присъедини към нея с манерката в ръка. Джанс осъзна, че през целия ден бе пила от неговата вода, докато нейната манерка си стоеше привързана на гърба й. В това имаше нещо детинско и романтично, но и доста практично. Беше по-трудно да стигнеш своята вода, отколкото да вземеш манерката от раницата на другия.

— Имаш ли нужда от почивка? — попита той и й подаде манерката, в която бяха останали две глътки.

Джанс изпи половината.

— Това е следващата ни спирка — каза тя.

Марнс вдигна поглед към избелелия номер, изписан над вратата. Би трябвало да знае на кой етаж се намират, но сякаш искаше все пак да се увери с очите си.

Джанс му върна манерката.

— В миналото неизменно им изпращах назначенията, които правя, за да ги одобрят. Така са правили и кмет Хъмфрис преди мен, и кмет Джеферс преди него. — Тя сви рамене. — Така стоят нещата.

— Не знаех, че те трябва да дадат одобрението си.

Марнс изпи последната глътка, потупа Джанс по гърба и й направи знак да се завърти.

— Ами, досега никога не са отхвърляли моите назначения. — Джанс усети как манерката й беше извадена от джоба на раницата й и на нейно място беше пъхната манерката на Марнс. Раницата й стана малко по-лека. Тя осъзна, че Марнс иска да носи водата й и да си я споделят, докато и нейната манерка се изпразни. — Мисля, че неписаното правило е да внимаваме с избора на всеки съдия или служител на закона, като знаем, че той е контролиран неофициално.

— Значи този път ще го направиш лично.

Тя се обърна, за да застане с лице срещу заместника.

— Помислих си, че така и така минаваме оттук… — Тя направи пауза и погледна младата двойка, която забързано се изкачваше по стълбите зад Марнс. Те се държаха за ръце и вземаха по две стъпала наведнъж. — И че ще е по-странно, ако не се отбием да им се обадим.

— Да им се обадим — повтори Марнс.

Джанс почти очакваше, че той ще се изплюе през парапета — тонът, с който го каза, предполагаше, че ще направи точно това. Внезапно почувства, че е показала още една от слабостите си.

— Мисли за това като за проява на добра воля — препоръча му тя и се обърна към вратата.

— Ще го приема като акция за установяване на наличните факти — промърмори Марнс и я последва.

Джанс беше наясно, че за разлика от яслите тук нямаше да ги пуснат да влязат в загадъчните дълбини на Информационния отдел. Докато чакаха да ги приемат, тя наблюдаваше как дори един мъж от служителите (които можеха да бъдат разпознати по червените гащеризони) беше опипан и претърсен само за да напусне крилото и да излезе към стълбището. Изглежда, че един мъж с палка — член на службата за сигурност на Информационния отдел — имаше за задача да проверява всеки, който минава през железните врати. Рецепционистката от външната страна на вратите обаче се държеше достатъчно почтително и видимо беше доволна, че кметът ги посещава. Тя изрази съболезнованията си за скорошното почистване. Беше странен избор на думи, но на Джанс й се искаше да го бе чувала по-често. Поканиха ги в малка конферентна зала, в която се влизаше от главното фоайе. Тя предположи, че това е мястото, където се срещат различните отдели, без да им се налага да преминават през проверките на службата за сигурност.

— Погледни цялото това пространство — прошепна Марнс, когато двамата останаха сами в стаята. — Видя ли преддверието?

Джанс кимна. Тя огледа тавана и стените за някакъв отвор за шпиониране — нещо, което да потвърди зловещото й усещане, че е наблюдавана. Остави чантата и бастуна си и се отпусна уморено в един от столовете с плюшена тапицерия. Когато той помръдна, тя осъзна, че е на колела. Добре смазани колела.