Хю Хауи - Тел

Марнс се изправи и я последва с усмивка.

— Какво да кажа на Питър? Той очаква да започне всеки момент!

— Не е трябвало да му казвате каквото и да било — натърти Джанс, след което спря и хвърли гневен поглед на Бърнард. — Аз ви се доверих. А вие предадохте доверието ми. Вижте, оценявам всичко, което правите за силоза. Двамата с вас сме работили дълго и в разбирателство, ръководихме силоза във времената на най-голямото благоденствие, което хората ни някога са познавали…

— Ето защо… — започна Бърнард.

— Ето защо ви прощавам това нарушение — прекъсна го кмет Джанс. — Това е моя работа. Това са моите хора. Избрана съм, за да взимам точно такива решения. Затова двамата със заместника ще тръгваме. Ще проведем безпристрастно интервю на кандидата, който сме избрали на първо място. И ще се отбия по пътя на връщане, в случай че има нещо за подписване.

Бърнард разпери ръце, признаващ поражението си.

— Много добре — каза той, — извинявам се. Просто се надявах да ускоря процеса. Сега ви моля да си починете малко, вие сте наши гости. Позволете ми да ви донеса нещо за хапване, може би някакви плодове?

— Ще тръгваме — повтори Джанс.

— Добре — кимна той. — Но поне малко вода? Да допълним манерките ви?

Джанс си спомни, че едната манерка вече е празна, а трябваше да слязат още няколко етажа.

— Много любезно от ваша страна — съгласи се тя.

След което направи знак на Марнс да се обърне, така че тя да извади манерката от раницата му. Сетне се обърна на свой ред, за да извади той нейната. Бърнард махна на един от служителите си да дойде да вземе манерките и да ги напълни, докато наблюдаваше с любопитство тази проява на близост.

Стигнаха почти до петдесетия етаж, докато Джанс се успокои достатъчно, за да може да мисли трезво. Струваше й се, че усеща тежестта на договора на Питър Билингс в раницата си. Няколко стъпала след нея Марнс мърмореше и роптаеше срещу Бърнард и се опитваше да не изостава. Едва сега Джанс осъзна, че се е отнесла. Умората в бедрата и прасците й се увеличаваше от нарастващото усещане, че това пътуване не само е грешка, но вероятно е и безполезно. Бащата, който беше предупредил, че дъщеря му няма да приеме предложението им, натискът от Информационния отдел да изберат друг вместо нея. Сега всяка стъпка от слизането им я изпълваше с безпокойство. Безпокойство, което обаче беше придружено с нова увереност, че Жулиета е подходящият човек. Трябваше да убедят тази жена от Механичния да приеме поста дори и само за да поставят Бърнард на мястото му, дори и само за да предотвратят превръщането на това трудно пътуване в пълен провал.

Джанс беше остаряла и бе кмет от толкова отдавна, отчасти защото довършваше нещата докрай и отчасти защото предотвратяваше лошите неща, но най-вече защото рядко влизаше в конфликти. Тя чувстваше, че вече почти е дошло времето — сега, когато беше достатъчно стара — последствията да нямат значение за нея. Обърна се да погледне Марнс и разбра, че същото се отнася и за него. Времето им беше почти изтекло. Най-доброто и най-важното нещо, което можеха да направят за силоза, бе да се уверят, че наследството, което оставят, ще се запази. Че няма да има бунтове, нито злоупотреби с властта. Затова нямаше опозиция на последните избори. Но сега усещаше как се носи към финала и по-силните и млади играчи се подготвят да я задминат. Колко съдии беше одобрила по молба на Бърнард? А сега той искаше и поста на шерифа? Колко време оставаше, докато Бърнард стане кмет? Или, което беше по-лошо — кукловод с конци, които оплитат целия силоз.

— По-полека — пуфтейки, извика Марнс.

Джанс осъзна, че слиза твърде бързо. Забави крачка.

— Това копеле доста ви ядоса — отбеляза той.

— Добре би било и ти да си ядосан — изсъска му тя в отговор.

— Ще подминете градините.

Джанс провери номера на площадката и видя, че той е прав. Ако беше обърнала внимание, щеше да усети миризмата. Когато вратите на следващата площадка се отвориха, през тях излезе носач, натоварен с чували с плодове. Мирисът на зрели плодове и влажна растителност, който го съпровождаше, й се стори неустоим.

Времето за вечеря беше отминало и уханието беше опияняващо. Макар и претоварен, носачът забеляза, че напускат стълбището и се отправят към площадката, и задържа вратата с крак, докато ръцете му се напрягаха под тежестта на големите чували.

— Кмете — сведе глава за поздрав той и след това кимна на Марнс.

Джанс му поблагодари. Повечето носачи й изглеждаха познати — беше ги виждала много пъти, докато правеха доставки из целия силоз. Но никога не оставаха достатъчно дълго на едно място, за да научи и запомни имената им — нещо, което обикновено умееше да прави. Докато двамата с Марнс влизаха в хидропонните ферми, тя се зачуди дали носачите успяват всяка вечер да се приберат у дома, при семействата си. И дали изобщо имат семейства? Дали не са като свещениците? Беше твърде стара и твърде любопитна, за да не знае тези неща. Но от друга страна, може би един ден на стълбището беше достатъчен, за да оцени работата им и наистина да ги забележи. Носачите бяха като въздуха, който дишаше — неизменно бяха тук, неизменно обслужваха, бяха толкова необходими и вездесъщи, че ги приемаха за даденост. Но сега умората от спускането беше отворила напълно сетивата й за тях. Беше като внезапна глътка кислород, която бе отключила благодарността й към тях.