Хю Хауи - Тел

— Помиришете тези портокали — рече Марнс и я откъсна от мислите й.

След като преминаха през ниските врати на градината, той започна да души въздуха. Един служител в зелен гащеризон им махна да влязат.

— Оставете чантите си тук, кмете — каза той и посочи стена с прегради, тук-там запълнени с чанти и вързопи.

Джанс го послуша и остави своя багаж в една от преградите. Марнс го бутна в дъното и сложи и своята раница в същата преграда. Независимо дали го бе направил, за да спести място, или просто проявяваше обичайната си загриженост за нея, но тя намери постъпката му толкова прекрасна, колкото беше въздухът в градините.

— Имаме резервации за тази вечер — уведоми Джанс работника.

Той кимна.

— Стаите са един етаж по-долу. Мисля, че все още приготвят вашите. Само на посещение ли сте дошли, или и ще хапнете?

— По малко и от двете.

Младият мъж се усмихна.

— Е, докато похапвате, стаите ви би трябвало да станат готови.

Стаи, помисли си Джанс. Тя поблагодари на младежа и последва Марнс в лабиринта от градини.

— От колко време не си идвал тук? — попита тя заместника.

— О, от доста време. Може би около четири години.

— Точно така — засмя се Джанс. — Как можах да забравя? Кражбата на века.

— Радвам се, че ви се вижда забавно — рече Марнс.

В края на коридора усуканата спирала на хидропонните градини се разделяше в двете посоки. Този главен тунел се виеше през две нива на силоза и наподобяващите му лабиринт извивки стигаха чак до далечните бетонни стени. Постоянният звук от водата, капеща от тръбите, беше странно успокояващ и плисъкът й отекваше под ниския таван. Тунелът беше отворен от двете страни и се разкриваше гъстата зеленина на растенията, зеленчуците и дръвчетата, които растяха сред плетеницата от пластмасови тръби. Навсякъде бяха вързани канапи, за да има на какво да се закрепят пълзящите лози и стебла. Мъже и жени, подпомогнати от младите си сенки, се грижеха за растенията. Всички бяха облечени в зелени гащеризони. Около вратовете им висяха торби, издути от реколтата за деня, а ножиците в ръцете им тракаха като малки щипки, които сякаш бяха част от телата им. Подрязваха хипнотизиращо сръчно и без усилие, с онова умение, което се появява само след дни, седмици и години на практика и повторение.

— Не предположи ли ти пръв, че кражбата е дело на вътрешен човек? — попита Джанс, като продължаваше да се усмихва мислено.

Двамата с Марнс следваха знаците, сочещи към стаите за дегустация и трапезариите.

— Наистина ли ще говорим за това?

— Не знам защо то те смущава. Трябва да го приемаш с усмивка.

— С времето и това ще стане. — Марнс спря и надникна през мрежата, ограждаща доматени насаждения.

От силната миризма на зрелите зеленчуци стомахът му изкъркори.

— Тогава бяхме принудени да направим публичен арест — тихо обясни Марнс. — През цялото време Холстън не беше на себе си. Всяка вечер ми изпращаше искане да го информирам какво ново се е случило. Никога преди това не съм го виждал да си го изкарва така на някого. Сякаш наистина имаше нужда от това, нали се сещате? — Той пъхна пръсти в мрежата и се загледа в зеленчуците, сякаш вместо тях виждаше отминалите години. — Сега, като се върна назад, имам чувството, че е знаел, че нещо се случва с Алисън. Сякаш е предусещал лудостта й. — Той се обърна към Джанс. — Спомняте ли си какво беше, преди тя да почисти? Беше минало толкова дълго време, всички бяха на ръба.

Джанс отдавна беше спряла да се усмихва. Тя се приближи до Марнс. Той се обърна отново към растенията и проследи как една работничка откъсва зрял домат и го слага в кошницата си.

— Разбираш ли, мисля, че Холстън искаше да изпусне парата от силоза. Смятам, че искаше сам да разследва кражбите. Искаше да му пращам доклади всеки ден, сякаш животът му зависеше от това.

— Съжалявам, че заговорих за това — каза Джанс и сложи ръка върху рамото му.

Марнс се обърна и погледна ръката й. Долната му устна се виждаше под мустака му. Джанс си представи как той целува ръката й. Тя я отдръпна.

— Всичко е наред — отвърна той. — Предполагам, че без всичкия този багаж всъщност е доста забавно. — Той се обърна и продължи нататък по коридора.

— Някога разбра ли се как е стигнал дотук?

— Нагоре по стълбището — отговори Марнс. — Няма друг начин. Макар че чух един човек да предполага, че някое дете може да го е откраднало за домашен любимец и след това да го е пуснало тук, горе.

Джанс се засмя. Не можа да се сдържи.