Хю Хауи - Тел

— Кмете!

Тя се обърна и откри, че Марнс почти не се вижда нагоре по спиралата. Тя спря да го изчака и наблюдаваше краката му, докато той бързаше надолу.

— По-полека — предупреди я той. — Няма да мога да слизам с вас, ако продължавате с това темпо.

Джанс се извини. Не беше усетила, че е променила темпото. Когато стигнаха до втората редица апартаменти под шестнайсетия етаж, Джанс осъзна, че вече се намира на територия, която не беше виждала от почти година. Тук се чуваше топуркането на крачета, които се гонеха по стълбите и се блъскаха в онези, които се изкачваха по-бавно. Началното училище за горната третина беше точно над яслите. По гласовете и трафика тя реши, че днес училището е било отменено. Каза си, че е така, защото е било ясно колко малко деца ще се появят на училище (защото родителите водеха децата си на върха, за да видят гледката), а и колко учители ще го сторят. Подминаха площадката за училището, където надрасканите с тебешир игри „Скочи в четвърти квадрат“ бяха размазани от трафика през деня, където децата седяха, притиснати към парапета, и ожулените им колене стърчаха навън, а краката им се люлееха под издадените площадки, и където подсвиркванията и нетърпеливите викове заглъхваха в потайни шепоти в присъствието на възрастни.

— Радвам се, че почти стигнахме, имам нужда от почивка — рече Марнс, докато се спускаха към яслите по спиралата на още едно стълбище. — Само се надявам този човек да е там, за да се срещнем с него.

— Там ще е — увери го Джанс. — Алис му изпрати съобщение от моя кабинет, че идваме.

Пресякоха потока от хора към площадката на яслите и спряха, за да си поемат дъх. Когато Марнс й подаде манерката си, отпи продължително и огледа косата си върху кривата й и очукана повърхност.

— Изглеждате добре — успокои я той.

— Както подобава на един кмет?

— И още как — засмя се той.

На Джанс й се стори, че забеляза весели пламъчета в очите му, когато каза това, но вероятно причината беше в светлината, отразяваща се от манерката, която той поднесе към устните си.

— Двайсет етажа за малко повече от два часа. Не бих препоръчал такова темпо, но съм доволен, че вече успяхме да стигнем толкова далеч. — Той си избърса мустака и се опита да пъхне манерката обратно в раницата си.

— Почакай — каза Джанс.

Взе манерката от него и я мушна в мрежестия джоб на раницата му, след което му напомни:

— И тук остави говоренето на мен.

Марнс разтвори ръце, сякаш дори не му беше минавала друга мисъл. Той пристъпи покрай нея и дръпна една от тежките метални врати, от която не се разнесе обичайното и очаквано скърцане на ръждясали панти. Тишината стресна Джанс. Тя беше свикнала да чува стърженето на старите врати нагоре и надолу по стълбището, когато те се отваряха и затваряха. Те бяха за стълбищата онова, което дивата природа беше за фермите — винаги бяха на мястото си и винаги издаваха звуци. Но тези панти бяха смазани с масло и внимателно поддържани. Знаците по стените на чакалнята засилваха това впечатление. С дебели букви те приканваха към пазене на тишина и бяха придружени с рисунки на пръсти, пристиснати към устните и кръгове с кръст върху отворени уста. Очевидно яслите приемаха тишината много сериозно.

— Последния път, когато бях тук, не си спомням да е имало толкова много знаци — прошепна Марнс.

— Може би си бил твърде зает да говориш, за да ги забележиш — отвърна Джанс.

Една сестра им хвърли ядосан поглед през стъкления прозорец и Джанс сръчка с лакът Марнс.

— Аз съм кмет Джанс и искам да се видя с Питър Никълс — каза тя на жената.

Сестрата зад прозореца не мигна.

— Знам коя сте. Гласувах за вас.

— О, разбира се. Е, благодаря ви.

— Моля, минете. — Жената натисна един бутон на бюрото си и вратата до нея тихо избръмча.

Марнс я бутна и Джанс го последва.

— Бихте ли облекли това?

Сестрата — Маргарет, според изписаната на ръка табелка върху яката й — им подаде две прилежно сгънати роби от бял плат. Джанс ги взе и подаде едната на Марнс.

— Можете да оставите багажа си при мен.

Човек не можеше да откаже на Маргарет. Джанс внезапно почувства, че е навлязла в света на тази много по-млада жена и че беше станала по-нисшестояща от нея в мига, в който беше преминала през онази тиха врата. Тя подпря бастуна си на стената, свали си раницата и я остави на пода, след което се напъха в робата. Марнс се бори със своята, докато Маргарет не му помогна, като му задържа ръкава. Той навлече дрехата върху дочената си риза и хвана свободните краища на дългите връзки на талията така, сякаш беше извън възможностите му да се справи с тях. Проследи как Джанс връзва своите и накрая успя криво-ляво да направи така, че робата да се закрепи.