Хю Хауи - Тел

Джанс поклати глава, като усети колко е скована. Колкото повече остаряваше, толкова по-често съзнанието й се насочваше към смъртта. В края винаги беше мисълта за смъртта.

С умело и отработено движение тя направи примка от преждата около върха на едната игла и оформи с пръсти мрежа във формата на триъгълник. Върхът на иглата танцуваше в този триъгълник и нанизваше бримки от преждата. Това беше любимата й част от плетенето. Харесваше да поставя началото. Първия ред. От нищото се появяваше нещо. Тъй като ръцете й сами знаеха какво да правят, тя можеше спокойно да поглежда нагоре и да наблюдава как поривите на сутрешния вятър гонят облаци прах надолу по склона на хълма. Днес облаците бяха ниски и заплашителни. Бяха надвиснали като загрижени родители над стрелкащите се вихрушки от вдигната от вятъра пръст, които се въртяха като палуващи деца, търкаляха се и се разсипваха, следваха склоновете и долините, докато се носеха към мястото, където два хълма се срещаха, за да се превърнат в един. Джанс наблюдаваше как там прахът засипва двете мъртви тела, лудуващите вихрушки пръст изчезват като призраци и лудуващите деца, придобили за миг някаква плътност, се разпадат отново на разпокъсана мъгла и сънища.

Кмет Джанс се облегна в избледнелия си пластмасов стол и се загледа как променливите ветрове си играят на воля в заплашителния свят отвън. Ръцете й оплитаха преждата в редове и тя само от време на време хвърляше по някой поглед, колкото да види докъде е стигнала. Често прахът се спускаше към сензорите на силоза като одеяло и всяка нова вълна я караше да се свие, сякаш очакваше да почувства физически нейния удар. Тази непрекъсната атака на зацапващата всичко мръсотия беше трудна за гледане по всяко време, но изглеждаше особено брутално в ден след почистването. Всеки допир на праха до замъглените лещи беше като оскверняване — сякаш някакъв омърсен човек беше докоснал нещо чисто. Джанс си спомни усещането. И шейсет години по-късно понякога тя се чудеше дали мръсотията, замъгляваща лещите, и жертвите, необходими, за да бъдат поддържани те чисти, вече не са твърде мъчителни за понасяне.

— Госпожо?

Кмет Джанс отмести поглед от гледката на мъртвите хълмове, които люлееха в прегръдките си наскоро загиналия шериф. Тя се обърна и видя, че заместник Марнс е застанал до нея.

— Да, Марнс?

— Поискахте да ви ги донеса.

Марнс сложи върху масата в кафетерията три папки от дебела кафява хартия и след това ги плъзна към нея през разхвърляните трохи и петна от сок след снощното празненство по случай почистването. Джанс остави плетивото си и неохотно се пресегна към папките. Онова, което наистина искаше, бе да остане сама малко по-дълго и да наблюдава как редовете от бримки се превръщат в нещо ново. Искаше да се наслади на спокойствието и тишината на този неопетнен изгрев, преди мръсотията и годините да го притъпят, преди останалите от горната част на силоза да са се събудили, да са изтрили съня от очите си и петната от съвестта си, за да се съберат около нея на своите пластмасови столове и да попият гледката.

Но дългът зовеше. Сама беше избрала да е кмет, а силозът се нуждаеше от шериф. Затова Джанс остави настрани собствените си желания и нужди и претегли в ръка папките. Погали първата и след това сведе поглед към ръцете си с нещо средно между болка и приемане. Изглеждаха толкова сухи и сбръчкани, колкото и хартията, която се подаваше от папките. Тя вдигна очи към заместник Марнс, чиито бели мустаци все още бяха прошарени тук-там с черно. Спомни си времето, когато беше обратното, когато високото му и слабо телосложение говореше за енергичност и младост, а не за изтощение и крехкост. Все още беше красавец, но само защото го познаваше отдавна и старите й очи го помнеха такъв, какъвто беше.

— Знаеш ли — каза му тя, — този път можем да го направим различно. Можеш да ми позволиш да те повиша в шериф, да си намериш заместник и да постъпим както е редно.

— Заместник съм почти толкова дълго, колкото вие сте кмет, госпожо — засмя се Марнс. — Вече не се надявам на нищо друго, освен да умра някой ден.

Джанс кимна. Едно от нещата, които харесваше в Марнс, бе, че мислите му бяха толкова черни, че в сравнение с тях нейните собствени изглеждаха блестящо сиви.

— Опасявам се, че този ден бързо наближава и за двама ни — отбеляза тя.

— Предполагам, че това е самата истина. Никога не съм имал намерение да надживея толкова много хора. И със сигурност не вярвам да надживея вас. — Марнс поглади мустака си и се зазяпа в гледката отвън.