Хю Хауи - Тел

За такива неща мечтаеше Холстън, докато прилежно търкаше третата леща, след което я забърса, сложи й защитен слой, напръска я и се отправи към последната. Усещаше пулса си в ушите. Гърдите му бяха мъчително стегнати в прилепналия по него костюм. Скоро, скоро — каза си той. Използва втората тел, за да махне мръсотията от последната леща. За последен път забърса, положи защитен слой и напръска. След това върна всичко на мястото му в номерираните торбички, защото не искаше да замърсява прекрасната и плодородна почва под краката си. След като приключи, Холстън отстъпи, погледна за последно към онези непознати, които може би го гледаха от кафетерията и фоайето, после обърна гръб на хората, които бяха обърнали гръб на Алисън и на всички други преди нея. Каза си, че има причина никой да не се връща за хората вътре, точно както имаше и причина всички да почистват, дори когато са заявили, че няма да го направят. Беше свободен, трябваше да се присъедини към останалите. И така, той закрачи към онзи тъмен ръб, минаващ нагоре по хълма. Следваше стъпките на жена си и осъзна, че познатият, отдавна спящ камък вече не лежи там. Холстън реши, че и това е било просто поредната ужасна, пикселирана лъжа.

Холстън беше изминал десетина крачки нагоре по хълма, като не преставаше да се възхищава на яркозелената трева и на сияйното небе над нея, когато за пръв път усети силна болка в стомаха. Беше остро присвиване, сякаш беше много гладен. В началото се обезпокои, че е бързал прекалено, първо с почистването и сега с нетърпеливото усилие да се придвижва в този тежък и неудобен костюм. Не искаше да го сваля, преди да е превалил хълма и да се озове далеч от погледите, за да поддържа илюзията върху стените на кафетерията, каквато и да беше тя. Той насочи поглед към върховете на небостъргачите и се примири, че трябва да забави ход и да се успокои. Да върви крачка по крачка напред. След годините тичане нагоре-надолу по трийсет етажа стълби, това не би трябвало да е някакъв проблем за него.

Нов спазъм, този път по-силен. Холстън трепна, спря се и го изчака да премине. Кога беше ял за последно? Вчера не беше хапнал нищо. Глупаво от негова страна. Кога за последно беше ходил до тоалетна? Отново не можеше да си спомни. Навярно щеше да му се наложи да свали костюма по-рано, отколкото бе очаквал. След като вълната от гадене премина, той направи още няколко крачки с надеждата да стигне до върха на хълма преди следващия пристъп на болка. Успя да измине само десетина крачки, преди тя да го връхлети отново. Този път беше по-жестока, по-лоша от всичко, което някога беше изпитвал. Холстън усети повдигане и изпита благодарност, че стомахът му е празен. Хвана се за корема и коленете му се разтрепериха и поддадоха от внезапната слабост. Строполи се на земята и изстена. Стомахът му пареше, а гърдите му горяха. Успя да пропълзи напред още няколко метра, от челото му закапа пот и започна да се стича по вътрешната страна на шлема. Пред погледа му се завъртяха искри. Целият свят на няколко пъти стана яркобял, сякаш беше ударила светкавица. Объркан и безчувствен, той запълзя по-нагоре. Движеше се мъчително, а уплашеното му съзнание се беше съсредоточило върху последната му ясна цел — да изкачи този хълм.

Гледката пред него потрепваше отново и отново, визьорът му пропусна пронизваща бяла светлина, преди да започне да примигва. Беше му трудно да вижда. В следващия момент се натъкна на нещо пред себе си, ръката му се сви и рамото му се удари в земята. Той примигна и погледна нагоре, очаквайки да види ясно онова, което беше пред него, но успя да различи само редки и кратки просветвания, в които се мяркаше зелена трева.

И тогава напълно загуби зрението си. Всичко стана черно. Холстън задраска с ръце по лицето си, въпреки че стомахът му отново се сви в болезнен възел. Имаше някаква слаба светлина и примигване и той разбра, че не е сляп. Но примигването сякаш идваше от вътрешността на шлема му. Неговият визьор внезапно беше ослепял, а не той самият.

Холстън заопипва закопчалките отзад на шлема си. Зачуди се дали не е използвал всичкия си въздух. Дали не се задушаваше? Дали не беше отровен от собственото си издишване? Разбира се! Защо биха му дали повече въздух, отколкото му е нужен за почистването? Мъчеше се да откопчае закопчалките с неудобните ръкавици. Не бяха предназначени за това. Ръкавиците бяха част от костюма, който беше едно цяло, с двойни ципове и велкро. Не беше направен да се сваля, не и без чужда помощ. Холстън щеше да умре в него, да се отрови, задавен в собствените си газове, и сега изпита истинския страх от затварянето. Усещането в силоза далеч не можеше да се сравнява с ужасното чувство, което изпитваше, докато се бореше да се освободи, гърчейки се в този ковчег, направен по негова мярка. Въртеше се и удряше закопчалките, но дебелите пръсти на ръкавиците бяха твърде големи. А слепотата само влошаваше нещата и му създаваше усещането, че е в капан и се задушава. Отново се присви от болка. Наведе се, зарови ръце в пръстта и напипа през ръкавицата си нещо остро.