Филип Рив - Хищническо злато

— О, нима? — отвърна главният инженер и я погледна косо.

Маркграфинята почака да се доизкаже, но мъжът не проговори повече.

— Е, това ли е то? — попита тя. — Само „О, нима“? Няма ли да ми кажете каква глупачка съм, задето повярвах на Пенироял?

Скейбиъс се усмихна.

— Ако трябва да бъда честен, Фрея, имах своите съмнения за този човек от самото начало. Някак си не ми звучеше истински.

— Тогава защо не казахте нищо?

— Защото е по-добре да пътуваме, изпълнени с надежда, отколкото да пристигнем — отговори главният инженер. — Хареса ми вашата идея да прекосим Дебелия лед. Какъв беше градът ни, преди да поемем на запад? Движеща се руина. Единствените хора, които не си бяха тръгнали, бяха онези, изпълнени с твърде много мъка, за да помислят да отидат някъде другаде. Приличахме повече на призраци, отколкото на човешки същества. Вижте ни сега. Вижте себе си. Пътешествието ни разтресе здраво и отново сме живи.

— Вероятно не за много дълго.

Скейбиъс сви рамене.

— Дори така да е. Макар че човек никога не знае. Възможно е да намерим път. Само ако успеем да се измъкнем от челюстите на онова огромно чудовище.

Постояха в мълчание един до друг и гледаха преследващия ги град. Имаха чувството, че става все по-мрачен и че се приближава все повече.

— Трябва да си призная — заяви Скейбиъс, — че не вярвах, че Пенироял ще стигне дотам да застреля човек. Как е горкият Том?

Младежът лежеше на леглото като мраморна статуя. Избледняващите рани и синини от съприкосновението му с птиците преследвачи изпъкваха на пребледнялото му лице. Ръката му беше студена в тази на Хестър и само слабият пулс ѝ даваше увереност, че е още жив.

— Съжалявам, мила — прошепна Уиндолин Пай, сякаш ако проговореше по-силно, щеше да привлече вниманието на богинята на смъртта към този импровизиран лазарет в Зимния дворец. Цяла нощ и цял ден навигаторката се грижеше за ранените и особено за Том, който беше най-зле от всички. Тя изглеждаше стара, изморена и сломена. — Направих всичко по силите си, но куршумът е заседнал близо до сърцето му. Не посмях да го извадя, не и при положение че градът ни се клати така.

Хестър кимна и се втренчи в рамото на Том — не можеше да се насили да погледне лицето му, а госпожица Пай беше метнала един чаршаф над останалата част от тялото му за благоприличие и само рамото и ръката му бяха голи. То беше бледо, кокалесто и на лунички, но на нея ѝ се струваше най-хубавото нещо, което беше виждала някога. Докосна го и погали ръката му. Меките му косъмчета се връщаха в първоначалното си положение след допира. Усещаше силните му мускули и сухожилия под кожата и слабия пулс в синята му китка.

Том се раздвижи и едва отвори очи.

— Хестър? — промърмори той. — Той взе „Джени“. Съжалявам.

— Всичко е наред, Том, всичко е наред, не ми пука за дирижабъла, само за теб — отвърна тя и сложи ръката му на лицето си.

Когато битката свърши и дойдоха при нея, за да ѝ съобщят, че Том е ранен и умира, тя си помисли, че има някаква грешка. Сега разбираше, че такава няма. Това беше наказанието ѝ за предаването на града на Фрея в лапите на Аркангел. Трябваше да стои в тази стая и да гледа как любимият ѝ умира. Щеше да е далеч, далеч по-добре тя да беше умряла.

— Том — прошепна накрая.

— Отново е в безсъзнание, мила — каза една от жените, които помагаха на госпожица Пай. Тя се зае да бърше челото на Том със студена вода, а някой донесе стол за Хестър. — Може би така е по-добре — чу да казва друга от сестрите.

Навън зад дългите прозорци вече беше започнало да се стъмва и светлините на Аркангел се появиха на хоризонта.

Градът хищник се беше приближил още повече, когато слънцето отново изгря. Ако не валеше сняг, можеха да се различат различни сгради — предимно фабрики и мелници за асимилиране, безкрайните затвори за градски роби и огромния островръх храм на бога вълк, кацнал на най-горния етаж. Докато сянката на хищника пъплеше по снега към Анкъридж, един разузнавач полетя към града, за да види каква съдба е сполетяла Масгард и Ловците, но след като покръжи известно време над изгорелите останки на „Турбулентност в ясно небе“, подви опашка и се върна в гнездото си. Никой повече не се приближи до Анкъридж в този ден. Директорът на Аркангел тъжеше за сина си и съветът му не виждаше смисъл да се изпращат още дирижабли, за да подсигурят плячка, която така или иначе им беше в кърпа вързана и щеше да бъде тяхна до залез-слънце. Градът разтвори челюсти и осигури на наблюдателите на Анкъридж незабравима гледка към огромните пещи и асимилиращите двигатели, които ги очакваха.