Филип Рив - Хищническо злато

— Професоре! — провикна се Том, прибра меча и побягна след него. — Аз съм! Къде е Хестър?

Тромавите следи на изследователя водеха до края на етажа и до стълбище към долния. Том тръгна бързо по него, като стъпваше в големите, подобни на мечешки стъпки, оставени от луксозните ботуши на Пенироял. Спря рязко близо до края на стълбището. Стресна се от чифт черни криле и сърцето му заби лудешки — но те не принадлежаха на птица преследвач, а на табелата на кръчма, наречена „Летящият орел“. Побягна отново и се зачуди дали цял живот няма да се страхува от птици.

— Професор Пенироял?

Масгард го нямаше на входа на двореца при труповете на мъжете, които тя беше убила по пътя си. Може би хората на Скейбиъс са го пипнали — помисли си Хестър. Или може би беше чул шума на битката и беше осъзнал накъде духа вятърът. Вероятно се беше върнал на пристанището с надеждата да открие там някой дирижабъл, който да го отведе обратно на Аркангел.

Излезе през топлинната камера. Маската против студ пречеше на периферното ѝ зрение, затова я захвърли и тръгна надолу по склона към „Расмусен Проспект“, а снежинките докосваха лицето ѝ като студени пръсти. Забеляза следи пред себе си, които продължаваха напред и вече се пълнеха със сняг. Последва ги и премери дългите крачки. Отпред на умиращата светлина от аеропристанището видя силуета на мъж. Без съмнение това беше Масгард. Забърза крачка и с приближаването си го чу да призовава имената на мъртвите си другари:

— Гарстанг? Густавсон? Спрю?

Хестър усети нарастващата паника в гласа му. Той беше просто едно богато градско момченце, което обичаше да си играе на пират и не мислеше, че някой някога може да му се противопостави. Беше дошъл да си търси белята, но след като белята го беше намерила, нямаше представа какво да прави с нея.

— Масгард! — провикна се тя.

Мъжът се обърна. Дишаше много тежко. Зад него „Турбулентност в ясно небе“ беше изгорял до основи и се беше превърнал в овъглен метален скелет. В последните отблясъци от умиращия огън площадките за приземяване изглеждаха, сякаш са се сблъскали една в друга.

Хестър вдигна меча си.

— На какво си играеш, авиаторке? — провикна се Масгард. — Продаде ми този град, след което помогна на жителите му да си го върнат обратно. Не разбирам! Какъв ти е планът?

— Няма такъв — отговори тя. — Мисля всичко в движение.

Масгард извади меча си и го размаха насам-натам в някакво подобие на отбранителни пози, след което тръгна към Хестър. Докато беше още на няколко крачки от нея, тя се стрелна към него и промуши рамото му с върха на меча. Не мислеше, че е нанесла голяма щета на опонента си, но той изтърва оръжието, сложи ръка на раната и се строполи в снега.

— Моля те! — пропищя мъжът. — Имай милост! — Той бръкна под кожите си, извади натъпкана кесия и в снега между тях се изтърколиха едри, бляскави монети. — Младежа го няма, но вземи това и ме остави жив!

Хестър се приближи до Масгард и стисна меча с две ръце. Започна да сече, отново и отново, докато писъците не секнаха. Хвърли го настрани и стоя над жертвата си, докато кръвта обагряше снега в розово и снежинките затрупваха златото, което беше хвърлил към нея. Лактите я боляха. Изпълваше се с някакво странно чувство на разочарование. Очакваше нещо повече от тази вечер. Искаше ѝ се да изпитва нещо различно. Смяташе, че ще умре. Не ѝ се струваше правилно все още да е жива. Та тя дори не беше ранена. Замисли се за всички онези мъртви Ловци. Други също бяха загинали в битката, няма спор, и всичко това — заради стореното от нея. Нямаше ли да бъде наказана за делата си?

Някъде между складовете на долния етаж се разнесе изстрел.

Следите отведоха Том по познати улици, осветени от пожарите на пристанището горе. Той започна да се чувства много неспокоен, когато заобиколи последния ъгъл и видя „Джени Ханивър“, където го остави в сенките на складовете. Пенироял се опитваше да отвори люка.

— Професоре! — провикна се Том и се насочи към него. — Какво правите?

Пенироял вдигна поглед.

— Проклятие! — промърмори той, когато осъзна, че са го открили, и след това отвърна с някогашния си арогантен тон: — Какво смяташ, че правя, Том? Махам се от този град, докато все още има време! Ако ти се намира малко разум в главата, ще дойдеш с мен. Велики Поскит, скрил си добре това чудо! Отне ми цяла вечност да го намеря…

— Няма нужда да си тръгваш! — отвърна Том. — Можем да запалим двигателите на града и да избягаме от Аркангел. Но дори да не беше така, нямаше да изоставя Хестър!