Филип Рив - Хищническо злато

— Расмусен! — изкрещя някой и изведнъж името беше подхванато от всички в залата. Това беше древният боен вик на Анкъридж, останал от времената, когато предшествениците на Фрея бяха водили битки с аеропиратите и преследвачите на Номадската империя. — Расмусен! — Разнесоха се изстрели, писък и дълго, трополящо, ксилофонно издрънчаване, когато един от умиращите Ловци се срина върху складирания до него полилей. Всичко свърши много бързо. Уиндолин Пай веднага нареди на част от хората си да се погрижат за ранените, а мъжете се въоръжаваха с мечовете и пистолетите на мъртвите си нападатели.

— Къде е Скейбиъс? — провикна се Хестър и някой го избута към нея. Главният инженер изглеждаше нетърпелив да се впусне в битка и веднага се въоръжи. — Аркангел пристига — съобщи му момичето. — Виждам светлините му от аеропристанището. Ще се наложи да накараш това старо чудовище да се движи малко по-бързичко.

Скейбиъс кимна.

— Трябва да доложа, че в машинното отделение има Ловци, а задвижващото колело е счупено. Не можем да постигнем повече от четвърт скорост с гъсеничните вериги, а самите те са неизползваеми, докато не се отървем от колелото.

— Заемете се с него тогава — нареди Хестър, захвърли арбалета и извади меча.

Скейбиъс се сети за хиляда други въпроса, но в крайна сметка се отказа от тях и просто кимна. Тръгна към стълбището с половината жители на Анкъридж по петите му. Онези, които нямаха оръжия, грабваха столове и бутилки по пътя си. Фрея, колкото и да беше изплашена, знаеше, че трябва да тръгне с тях и да води нападението като някогашните маркграфини. Тя се насочи към бягащите към вратата хора, но Хестър я сграбчи и я спря.

— Ти оставаш тук. Хората ти ще се нуждаят от теб жива. Къде е Масгард?

— Не знам — отвърна Фрея. — Мисля, че се беше насочил към главния вход.

Хестър кимна — жест, който приличаше на някакъв лек тик и който можеше да означава абсолютно всичко.

— Том е в музея — каза тя.

— Той е тук? — Маркграфиня изпитваше трудности да следва мисълта ѝ.

— Моля те, Ваше Великолепие, пази го, когато всичко това приключи.

— Но… — започна да казва Фрея, но Хестър вече я нямаше, а пробитите от куршумите врати се затвориха след нея. Маркграфинята се зачуди дали трябва да я последва, но не се сещаше какво би могла да стори срещу Масгард. Обърна се отново към балната зала и видя няколко души, които все още стояха свити там — най-старите и най-малките, ранените и онези, които бяха прекалено изплашени, за да се присъединят към борбата. Фрея знаеше как се чувстват. Тя стисна силно ръце в юмруци, за да ги спре да треперят, и си наложи най-добрата си благородническа усмивка. — Не се страхувайте. Ледените богове са с нас.

Том се беше насочил към балната зала, когато се натъкна на Скейбиъс и хората му. Те представляваха тъмна плетеница от движещи се крайници, метални оръжия, в които се отразяваше светлината, и бледи лица. Изпълниха коридора като нахлуваща в потъващ кораб вода. Том се изплаши, че може да го объркат с Ловец, но Скейбиъс го видя и изкрещя името му. Вълната го помете със себе си и го изправи срещу ухилените и добре познати лица на Аакиук, Пробстейн и Смю. Хората се протягаха, за да го потупат по раменете и да го ударят по гърдите.

— Том! — провикна се Смю, който го буташе за кръста. — Радвам се да те видя отново!

— Хестър! — провикна се в отговор младежът и се опита да се освободи от вълната, която го водеше извън двореца. — Къде е Хестър?

— Тя ни спаси, Том! — изкрещя Смю и побягна напред. — Какво хладнокръвие! Дойде в балната зала и изби Ловците! Беше безмилостна като преследвач! Какво момиче само!

— Но къде… господин Скейбиъс, тя с вас ли е?

Въпросът му се изгуби в шумотевицата от стъпки и викове „Расмусен, Расмусен!“ от тълпата, която мина покрай него и заслиза по стълбището към машинното отделение. Разнесоха се крясъци и изстрели. Том се зачуди дали да отиде с тях и да се опита да помогне, но мисълта за Хестър не му позволи. Извика името ѝ и побягна по „Бореал Аркейд“, която го отведе до брулената от снега „Расмусен Проспект“. Забеляза следи от двама души, които продължаваха към аеропристанището. Спря се за момент и се запита дали едните не бяха на любимата му. Тогава видя лице, което го наблюдаваше от входа на един магазин на другия край на улицата.

— Професор Пенироял?

Изследователят се стрелна встрани, спъна се в снега и се изгуби в една тясна алея между два бутика. Докато бягаше, от ръцете му падаха монети. Беше напълнил джобовете си с пари от касата на магазина.