Скотт Вестерфельд - Красивите

Шай се беше лепнала за Зейн и не миряса, докато той не обърна внимание на последната й очна корекция и новите ириси.

— Намираш ли ги разкрасяващи? — попита тя.

— Давам за тях петдесет мили-Елени — отговори той.

Никой не схвана какво точно значи отговорът му.

— Само една мили-Елена е напълно достатъчно количество красота, за да се изстреля ракета — обясни Зейн и кримитата с по-богат житейски опит избухнаха в смях. — А петдесет е доста добро число.

Шай се усмихна и от одобрението на Зейн лицето й светна като от чаша шампанско.

Толи се опитваше да се държи като газирана, но от мисълта за маската, която я преследваше, й се виеше свят. След няколко минути тя се измъкна от останалите и излезе на един от балконите на кулата, за да подиша свеж въздух.

Няколко балона с горещ въздух се носеха над „парти-кулата“, поклащайки се на фона на небето като огромни черни луни. Неколцина от „Клуба на горещите глави“ в коша на единия балон обстрелваха останалите с фойерверки и се заливаха от смях всеки път, когато безопасните пламъци префучаваха в мрака. После един от балоните взе да се издига нагоре, фученето на горелката за кратко заглуши врявата откъм парти-кулата, а въжетата му изплющяха от стената. Отлитащ все по-нависоко благодарение на тънкия като пръст на ръката пламък, той най-накрая се изгуби от поглед. Ако Шай не я беше запознала с кримитата, Толи сигурно щеше да се присъедини към горещите глави. Те обикновено летяха нощем без посока, кацаха на случайни места, после викаха автолет да ги прибере я от някое отдалечено предградие, я от поляна извън пределите на града.

Загледана в тъмните очертания на „Града на грозните“, на Толи лека-полека взе да й минава замайването. Много странно. За разлика от живота в дивото, който й беше като в мъгла, тя и досега съвършено ясно помнеше дните си като грозна, как седеше до прозореца на стаята в общежитието и наблюдаваше светлините на „Града на новите красиви“, чакайки с нетърпение да навърши шестнайсет. По онова време си представяше все едно и също: как вече е от другата страна на реката, в някоя от високите кули, около нея разцъфват фойерверки и е заобиколена само от красиви лица, самата тя — също красива.

Онази Толи от нейните фантазии, естествено, носеше бална рокля, а не беше облечена във вълнен пуловер и работни панталони и с омазано с мръсотия лице. Тя нави около пръста си края на един конец, който се беше измъкнал от плетката, и съжали, че Шай беше открила пуловера точно тази вечер. Толи искаше да остави Мъглата далече зад себе си, да заличи разпокъсаните спомени как бяга, как се крие и как чувства вина като предател. Ненавиждаше и това сега — да се озърта като престъпник към вратата на асансьора, чудейки се дали маскираният като Извънреден я е последвал чак дотук. Искаше най-после да се почувства на мястото си, без да очаква със свито сърце кога ще връхлети следващото бедствие.

Може пък Шай да има право и след тазвечерния вот всичко да си дойде на мястото. Кримитата бяха една от най-сплотените групи в „Града на новите красиви“. Човек можеше да стане един от тях само ако всички единодушно гласуват за него, но приет веднъж в клуба им, винаги можеше да разчита на най-верните приятели, да бъде част от най-яките партита и най-газираните разговори. Станеше ли крими, тогава вечната бегълка Толи вече нямаше да я има.

Кримитата не приемаха хора, които в грозните си години не са направили нито един дързък номер, нито веднъж не са нарушавали правилата, не могат да разкажат за нито един случай на лудешки нощен полет със сърф и никога не са били бегълци. Кримитата бяха единствените красиви, които не са забравили годините си като грозни и все още се забавляваха да правят номера като в „Града на грозните“, в който времето за тях беше по някакъв особен начин хубав спомен.

— Колко даваш на тази гледка? — Зейн изневиделица се беше озовал до нея, ослепително красив в черната униформа, до последния сантиметър на почти двуметровия си ръст.

— Да давам ли?

— Сто мили-Елени? Петстотин? А може би дори цяла Елена?

Толи си пое дълбоко въздух и погледна мрачната река под краката си.

— Нищо не давам за тази гледка. Това е само „Града на грозните“ в края на краищата.

Зейн се изкиска.

— Няма нужда да се сърдиш на нашите грозни малки братя и сестри, Толи-ва. Те нямат вина, че все още не са красиви като теб. — И той прибра един немирен кичур обратно зад ухото й.

— Не ме е яд на тях, а на мястото. „Града на грозните“ е затвор. — Думите прозвучаха странно в устата й, някак твърде сериозно като за купон.