Скотт Вестерфельд - Красивите

Шай помириса пуловера.

— Уф! Още мирише на Мъглата. Помниш ли огньовете и онова задушено, с което постоянно се тъпчехме?

Перис и Фаусто също се наведоха, за да помиришат пуловера. Никога не бяха излизали извън града, с изключение на училищните екскурзии до Ръждивите руини. Двамата със сигурност не можеха да си представят какво е в Мъглата, където се налага всеки да върши тежка физическа работа, сам да си приготвя (а понякога и да убива) храната си и където всички бяха грозни, даже след шестнайсетата си година. Грозни чак до смъртта.

Мъглата, разбира се, вече не съществуваше, благодарение на Толи и „Извънредни ситуации“.

— Ей, сещам се нещо, Толи! — възкликна Шай. — Защо тая нощ не се маскираме на мъгляни!

— Това ще е тотално крими! — каза Фаусто и очите му възхитено заблестяха.

Всички обърнаха очи към Толи, запалени от идеята. Въпреки странното усещане, което отново убоде тялото й, тя знаеше, че ще е кофти да откаже. И че с такъв газираш костюм като истински мъглянски пуловер кримитата просто няма как да не гласуват единодушно за нея, защото Толи Янгблъд беше крими по рождение.

Купонът беше в „Къщата на Валентино“, най-старата сграда в „Града на новите красиви“. Дългата й страна вървеше успоредно на речния бряг и имаше само няколко етажа, но най-отгоре се издигаше предавателна кула, която се виждаше почти от всяка точка на острова. Вътрешните й стени бяха изградени от истински камък и стаите не можеха да говорят, затова пък къщата се славеше с дълга история, увенчана с големи и бляскави купони. За привилегията да станеш един от обитателите на „Къщата на Валентино“ можеше да се чака цяла вечност.

Перис, Фаусто, Шай и Толи минаха през „Градините на удоволствията“, които вече кипяха от народ, устремен към мястото на купона. Толи зърна ангел с красиви пухкави криле, поръчани сигурно месеци по-рано, което беше долно и нечестно, и тълпа нови красиви с костюми на дебелаци и маски с огромни гуши и тройни брадички. Всички от групата на купонджиите бяха полуголи — вероятно се правеха на праръждиви, кладяха високи огньове и думкаха на барабани, организирайки свой алтернативен купон, както обикновено ставаше.

Перис и Фаусто бяха погълнати от спора кога е най-подходящият момент отново да се самозапалят. Искаха хем да влязат в този вид в къщата, хем да запазят бенгалския огън и за пред останалите кримита. Колкото по-близо се чуваше шумът и искряха светлините на купона, толкова повече се опъваха нервите на Толи. Мъглянските костюми вече не й се виждаха толкова добра идея. Тя носеше стария си пуловер, а Шай — негово копие, допълнени от груби панталони, раници и обувки, имитиращи ръчна изработка, както Толи ги беше описала на отвора в стената, припомняйки си облеклото на мъгляните. За да изглеждат некъпани от дни, двете с Шай натриха с кал дрехите и лицата си и това им се видя страшно газиращо, докато отиваха към купона, но сега костюмите им бяха просто мръсни.

На вратата ги посрещнаха двама от обитателите на Валентино, маскирани като охрана, които следяха вътре да не попадне човек без костюм. Отначало спряха Перис и Фаусто, но когато двамата се самозапалиха, те много се смяха и ги пропуснаха да минат. При вида на Толи и Шай само свиха рамене, но въпреки това им позволиха да влязат.

— Чакай само останалите кримита да ни видят — каза Шай. — Веднага ще схванат за какво става дума.

Четиримата си запроправяха път през тълпата, натруфена с всякакъв род костюми. Срещнаха снежен човек, войници, герои от компютърни игри и цяла орда учени от „Комитета по красотата“ с маски лице-графеми. Навсякъде гъмжеше от исторически фигури, облечени в откачени костюми от цял свят, което напомни на Толи колко различна е представата на хората за миналото. Много от новите красиви с по-дълъг опит от тях в купоните носеха съвременни костюми — на лекари, охранители, строители или политици — каквито се надяваха да станат някой ден след пластичната операция по преминаването им в красиви втора степен. Една група, маскирана като пожарникари, със смях се опита да потуши пламъците на Перис и Фаусто, но в края на краищата само успя да ги ядоса.

— Къде са те? — настоятелно питаше Шай, но каменните стени не и отговаряха. — Тия стени тук направо не са в час. Как може някой да живее на подобно място?!

— Според мен през цялото време ходят с мобилни телефони — отговори й Фаусто. — И ние трябва да си поискаме по един.