Скотт Вестерфельд - Красивите

— Не съм срещала никого там — каза Толи. — Един човек трябваше да дойде, но така и не се появи.

Така и не успя да чуе отговора на Зейн.

Преследвачът, който вървеше като сянка по петите й, отново се появи — стоеше на срещуположния край в препълнената зала и гледаше право към нея. Святкащите иззад маската очи уловиха погледа й за миг, после сивата фигура се обърна, смеси се с белите сака на костюмираните като членове на „Комитета по красотата“ и се изгуби зад огромните им лице-графеми, изобразяващи основните типове красота. Въпреки че си даваше сметка какъв гаф прави, Толи се откъсна от Зейн и се втурна сред тълпата, защото нямаше да дойде на себе си тази вечер, докато не разбере кой е нейният преследвач, дали е крими, агент от Извънредните, или просто някой от новите красиви. Трябваше да открие защо някой непременно държи да й навира в лицето „Извънредни ситуации“.

Толи си проправи път между белите сака и внезапно се озова насред групата маскирани дебелаци, меките им подплатени шкембета започнаха да я въртят в кръг и да я подмятат като топче на флипер. След като се измъкна от тях, едва не събори целия хокеен отбор, който се клатушкаше върху левитиращите кънки като група новаци на леда. Сивият копринен костюм постоянно се мяркаше пред нея, но телата на купонджиите бяха толкова нагъсто и така хаотично се движеха, че когато най-после стигна централната колона на кулата, той вече беше изчезнал.

Един поглед върху светлинното табло на асансьора й показа, че се качва нагоре, а не отива надолу. Значи маскираният като Извънреден все още беше някъде наоколо.

После Толи забеляза вратата към аварийното стълбище, яркочервена и облепена с предупредителни надписи, че алармата ще се активира при отварянето й. Тя се огледа. Наоколо нямаше и следа от сивата фигура. Който и да се криеше зад маската, трябва да се е измъкнал по аварийното стълбище. А алармата лесно можеше да се изключи; беше правила този номер милиони пъти като грозна.

Толи приближи червената врата с треперещи ръце. Ако алармата започне да вие, всички на партито ще я зяпат и ще шушукат, докато не дойде охраната и не ги евакуира. Това със сигурност би се превърнало в истински газиран финал на нейното поприще като крими.

„И на това ако му се вика крими“, помисли си тя. От нея наистина би излязло някакво сдухано крими, ако не можеше да изключва алармата всеки път, когато си поиска.

Тя блъсна вратата и я отвори. Не последва никакъв звук.

Толи заслиза по виещата се стълба. Вратата се затвори зад гърба й и заглуши глъчката от празненството. В тази внезапно настъпила тишина можеше да чуе оглушителните удари на сърцето, което се блъскаше в ребрата й, и собственото си дишане, все още неравномерно след трескавото преследване. Ритъмът на музиката обаче сякаш се просмукваше под вратата и караше бетонния под да вибрира.

Фигурата седеше няколко стъпала по-нагоре.

— Ти успя. — Беше момчешки глас, заглушен от маската.

— Какво успях? Да попадна на партито ли?

— Не, Толи, да минеш през вратата.

— Всъщност тя не беше заключена. — Толи се опита да проникне през искрящите очи на маската. — Кой си ти?

— Не ме ли позна? — Гласът му звучеше искрено изненадан, сякаш беше неин стар приятел, който винаги е ходел с маска. — На какво ти приличам?

Толи преглътна и тихо отговори:

— На някой от „Извънредни ситуации“.

— Добре. Значи си спомняш. — Толи усети по гласа му, че се усмихва. Говореше бавно и натъртено, като че тя беше някакъв идиот.

— Разбира се, че си спомням. От тях ли си? Познавам ли те? — Толи не се сещаше за нито един конкретен агент от Извънредните; в нейните спомени лицата им се сливаха в едно общо красиво и жестоко лице с неясни очертания.

— Защо не погледнеш по-внимателно? — Фигурата обаче не направи опит да свали маската. — Давай, Толи.

Тогава тя внезапно осъзна какво всъщност ставаше. Да схване посланието на костюма, да успее да го проследи през навалицата от празнуващи хора, да се справи с алармата на вратата — всичко това беше изпитание. Нещо като вербуване. А сега той седеше срещу нея и се питаше дали ще й стигне смелост да му свали маската.

Но на Толи вече й беше писнало от изпитания.

— Само стой по-далече от мен — каза тя.

— Толи…

— Отказвам да работя за „Извънредни ситуации“. Искам просто да живея тук, в „Града на новите красиви“.

— Аз не съм…

— Остави ме на мира! — кресна тя и стисна юмруци. Викът й отекна в бетонните стени, последван от пълна тишина, сякаш и двамата бяха изненадани от него. Чуваше се само музиката от партито, която приглушено стигаше до стълбището.