Скотт Вестерфельд - Красивите

Най-накрая изпод маската се дочу въздишка и тайнственият непознат протегна към нея грубо изработена кожена кесия.

— Имам нещо за теб. Стига да си готова за него. Искаш ли го, Толи?

— Нищо не искам от… — Гласът на Толи постепенно заглъхна. Някъде изпод тях се носеше глухо тропане на крака. Не идваше откъм залата на купона. Някой се качваше по стълбите.

Двамата едновременно излязоха от вцепенението си и насочиха погледи надолу през перилата на тясното вито стълбище. Някъде далече под тях Толи зърна проблясване на сива коприна и ръце, които стискаха парапета. Десетина души се изкачваха по стълбите с невъобразима скорост, а стъпките им едва се долавяха на фона на глухата музика.

— Ще се видим по-късно — каза фигурата и се изправи.

Толи недоумяващо примигна. Той я изблъска от пътя си, явно подплашен от идването на истинските извънредни. Тогава кой беше той? И преди пръстите му да стигнат дръжката на вратата, тя смъкна маската от лицето му.

Той беше грозен. Съвсем истински грозен.

Лицето му нямаше нищо общо с лицата на дебелаците, дегизирани за купона, с техните големи носове и кривогледи очи. Той беше различен не само заради шаржираните черти; всичко в него беше различно, сякаш направено от друга материя. В тези няколко секунди усъвършенстваното от операцията зрение на Толи успя да улови всяка дупчица на порите, сплъстените кичури коса, грубата дисхармония на несъразмерното му лице. Тя цялата настръхна от това несъвършенство, от наболата младежка брада, от недокоснатите от хирургична намеса зъби, от пъпките по челото, които алармираха за някакво заболяване. Тя инстинктивно се отдръпна, за да се дистанцира от неговата нещастлива, нехигиенична, нездрава грозота.

Но неизвестно как и защо, тя знаеше неговото име.

— Крой? — произнесе колебливо.

— Доскоро, Толи — каза Крой, издърпвайки обратно маската си. После блъсна силно вратата и шумът от купона нахлу в стълбището, той се стрелна сред тълпата и сивата коприна на костюма му изчезна в пъстрото множество на другите маскирани.

Толи остана на място, дори когато вратата започна да се затваря, твърде стъписана, за да направи каквото и да е движение. И сега, както стана със стария ръчно плетен пуловер, се оказа, че нейните спомени за грозотата са твърде изкривени: лицето на Крой изглеждаше много по-зле от онова, което помнеше за мъгляните. Кривата му усмивка, мътните очи, лишени от блясък, червените следи, оставени от маската по потната му кожа.

Захлопването на вратата я извади от унеса и заедно с ехото от затварянето тя дочу приближаващи стъпки — истинските Извънредни продължаваха нагоре — и за първи път този ден през главата й мина ясна мисъл.

Бягай.

Тя отвори вратата и се смеси с тълпата.

Вратата на асансьора тъкмо се отваряше и Толи се озова заобиколена от групата на природните, целите покрити със сухи есенни листа, превъплъщение на последните есенни дни, а когато тя си запроправя път сред тях, по пода се посипа жълто и червено. Все пак успя някак да се задържи на крака — подът лепнеше от разлятото шампанско — и да зърне отново сивата коприна.

Крой се беше устремил към балкона, където празнуваше компанията на кримитата.

Тя се хвърли подир него. Нямаше намерение да позволява на някого безнаказано да се промъква след нея, да я паникьосва, да й скапва партито и да й обърква спомените, точно когато трябваше да бъде газирана. Затова щеше да настигне Крой и да го предупреди никога повече да не я преследва.

Това не беше „Града на грозните“ или Мъглата — той нямаше никакво право да се намира тук. Нито му беше работа да й навира в лицето нейното грозно минало.

Имаше и друга причина да бяга: Извънредните. Само един поглед й стигаше, за да настръхне цялата. Нечовешката им бързина я отвращаваше, сякаш беше зърнала хлебарка да пълзи по чинията й. Постъпката на Крой може и да изглеждаше необичайна, както и неговата мъглянска самоувереност да се яви на парти на новите красиви, но Извънредните бяха коренно различен човешки вид.

Толи изхвръкна на балкона точно в мига, когато Крой скочи върху парапета и размаха ръце в продължение на една спираща дъха секунда. После той отново си възвърна равновесието, сви колене и се хвърли в мрака на нощта.

Тя се хвърли към мястото, където допреди малко стоеше той и се надвеси през парапета. Крой пропадаше надолу и мракът скоро го погълна. След една ужасяващо дълга секунда отново се появи, сивата му униформа ловеше отблясъците на фойерверките, докато той се носеше по въздуха към реката.