Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

— На колко години е?

— Кажи му името си — каза му тя.

— Какво?

Тя не каза нищо повече.

Акин забеляза, че най-малкият пръст от десния крак на мъжа липсваше. По тялото му имаше и други следи — белези, по-бледи от останалата му кожа. Сигурно се е наранявал често и не е имал оолои, което да му помогне да се излекува. Никанж никога не би оставило толкова много белези.

— Хубаво — каза мъжът. — Предавам се. Казвам се Аугустино Леал. Всички ми казват Тино.

— Така ли да ти викам и аз? — попита Акин.

— Разбира се, защо не? Сега кажи на колко си, по дяволите.

— Девет месеца.

— Можеш ли да ходиш?

— Не. Мога да стоя прав, ако наблизо има нещо, за което да се държа, но още не съм много добър в това. Защо си прекарал толкова време далече от селата? Не харесваш ли деца?

— Аз… не знам.

— Не всички са като мен. Повечето от тях не могат да говорят, докато не пораснат.

Мъжът се протегна и докосна лицето му. Акин хвана един от пръстите му и го вкара в устата си. Вкуси го бързо със змиеподобно стрелване на езика си и проникване, което беше прекалено светкавично и прекалено леко, за да бъде усетено. Събра няколко живи клетки за изследване по-късно.

— Поне слагаш разни неща в устата си точно като бебетата — каза мъжът.

— Акин! — предупреди го Лилит.

Потискайки разочарованието си, той пусна пръста на мъжа. Щеше му се да може да изследва още, да разбере повече как генетичната информация, която беше прочел, намира израз и да види какви негенетични фактори може да открие. Искаше да се пробва да разчете емоциите на мъжа и да разкрие следите, оставени от оанкалите в него, когато са го прибирали от следвоенната Земя, когато са го поправяли и подготвяли за летаргичен сън.

Може би по-късно ще има възможност за това.

— Ако детето е толкова умно сега, какво ще е като възрастен? — попита Тино.

— Не знам — отговори му Лилит. — Единствените зрели мъжки конструкти, които имаме в момента, са родени от оанкали — техните майки са оанкали. Ако Акин е като тях, ще е достатъчно умен, но интересите му ще са толкова разнообразни и в някои случаи до такава степен нечовешки, че ще му се наложи да прекарва доста време сам.

— Това не те ли притеснява?

— Нищо не мога да направя.

— Но… не е трябвало да имаш деца.

— Всъщност трябваше. Родих две деца конструкти, преди да дойде моментът да ме свалят от кораба. Нямах възможност да избягам и да линея по добрите стари дни!

Мъжът не каза нищо. Ако останеше достатъчно дълго, щеше да разбере, че Лилит изпадаше в подобни моменти на огорчение понякога. Те никога не оказваха влияние на поведението й, макар че нерядко плашеха хората. „Сякаш в нея има нещо, което се опитва да намери изход. Нещо ужасно“, беше казала Маргит. Когато усетеше, че това нещо е точно под повърхността, Лилит отиваше в гората и не се връщаше с дни. Най-големите сестри на Акин му бяха казали, че преди са се страхували да не би да ги напусне и да не се върне никога.

— Принудиха те да имаш деца? — попита мъжът.

— Едно от тях ме изненада — каза тя. — Забремени ме и след това ме уведоми. Каза, че ми давало това, което желая, но не смея да поискам.

— Така ли беше?

— Да. — Тя тръсна глава. — О, да. Но щом аз имах силата да не го поискам, то тогава то трябваше да има силата да ме остави.

Започна да вали, преди да стигнат до селото, и Акин се наслаждаваше на първите няколко капки, които успяваха да си проправят път през горската покривка. Малко по-късно вече бяха вътре, последвани от всички, които бяха видели как Лилит пристига с непознат.

— Ще искат да чуят историята на живота ти — каза му Лилит меко. — Ще искат да узнаят за селото ти, за пътешествията ти; всичко, което знаеш, може да се окаже ново за нас. Тук не идват много пътешественици. А по-късно, след като си се нахранил и наговорил, и какво ли не, те ще се опитат да те замъкнат в леглата си. Прави каквото искаш. Ако сега си твърде уморен за всичко това, просто кажи и ще оставим купона ти за утре.

— Не ми спомена, че ще трябва да ги забавлявам — каза той, гледайки към притока от човеци, конструкти и оанкали.

— Не трябва. Прави каквото искаш.

— Но…

Той се огледа безпомощно, отдръпна се от едно родено от оанкали, все още безполово дете конструкт, което го докосна с едно от растящите на главата му сетивни пипала.

— Не го плаши — каза му Акин от гърба на Лилит. Говореше на оанкали. — Там, откъдето той идва, няма такива като нас.

— От съпротивата ли е? — попита детето.