Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

Тя се отдалечи от него, извади мачетето от калъфа и отряза един ананас. Взе го внимателно в ръце, отсече острите листа отгоре и отряза още два плода.

Акин наблюдаваше мъжа, докато Лилит слагаше маниоката и ананасите в кошницата си. Тя отсече един ствол с банани и след като провери, че по него няма змии и опасни насекоми, го подаде на мъжа. Той бързо направи крачка назад.

— Вземи да носиш тези — каза тя. — Нищо им няма. Добре, че попаднахме на теб. Двамата ще можем да носим повече.

Тя отряза повече от дузина ленти куат — оанкалски зеленчук, който Акин обожаваше — и ги върза в сноп с помощта на тънки лиани. Отсече и тлъсти стъбла скиджи, който оанкалите бяха създали от някакво мутирало след войната земно растение. Хората казваха, че има вкуса и консистенцията на плътта на едно изчезнало животно — прасето.

Лилит върза стъблата скиджи и пристегна целия сноп малко над ханша си отзад. Преметна Акин през едното си рамо, а кошницата през другото.

— Можеш ли да го наблюдаваш, без да използваш очите си? — прошепна на Акин.

— Да — отговори й той.

— Направи го. — И тя се обърна към мъжа: — Ела. Оттук.

Тя пое по пътеката към селото, без да изчаква, за да види дали мъжът ще я последва. За известно време изглеждаше, сякаш е решил да остане. Тясната пътека зави зад едно огромно дърво и Акин го изгуби от поглед. Не се чуваше дали ги следва. После се чу взрив от звуци — бързащи крака, тежко дишане.

— Чакай! — викна мъжът.

Лилит спря и го изчака да ги настигне. Акин забеляза, че той още държеше ствола с банани. Носеше го на лявото си рамо.

— Наблюдавай го! — прошепна Лилит на Акин.

Мъжът се приближи, след това спря и се взря в нея, мръщейки се.

— Какво има? — попита го.

Той поклати глава.

— Просто не знам какво да мисля за теб — каза.

Акин усети как тя се отпуска леко.

— Това е първото ти посещение в обменно село, нали? — каза тя.

— Обменно село? Значи, така ги наричате.

— Да. И не искам да знам как ни наричате вие. Но прекарай известно време с нас. Може би ще приемеш представата, която имаме за себе си. Дошъл си, за да разбереш повече за нас, нали?

Той въздъхна.

— Предполагам. Бях дете, когато войната започна. Все още помня колите, телевизорите, компютрите… Наистина помня. Но тези неща вече не са реални за мен. Родителите ми… Всичко, което искат, е да се върнат в дните отпреди войната. Знаят, също както и аз, че това е невъзможно, но то е всичко, за което говорят и мечтаят. Оставих ги, за да разбера какво друго може да се направи.

— И двамата ти родители са оцелели?

— Да. Още са живи. Та те дори не изглеждат по-възрастни от мен в момента. Все още могат да се присъединят към… някое от вашите села и да имат още деца. Само дето няма да го направят.

— А ти?

— Не знам. — Той погледна Акин. — Не съм видял достатъчно, за да реша.

Тя се протегна, за да докосне ръката му в знак на съчувствие.

Той сграбчи ръката й и я задържа, сякаш очакваше тя да се опита да се отдръпне. Тя не направи нищо. Той хвана китката й и огледа дланта й. След малко я пусна.

— Човешка — прошепна. — Чувал съм, че се познавало по ръцете, че… другите имат твърде много пръсти или пръсти, които се извиват по нечовешки начин.

— А може и просто да попиташ — каза тя. — Хората ще ти кажат, те нямат нищо против. Не е нещо, за което човек си прави труда да лъже. Ръцете не са толкова надежден знак, колкото си мислиш.

— Може ли да видя и на бебето?

— Не по-близо от там, където си сега.

Той пое дълбоко въздух.

— Не бих наранил дете. Дори и някое, което не е изцяло човек.

— Акин не е изцяло човек — каза тя.

— Какво му има? Искам да кажа… Какво му е различното?

— Вътрешни разлики. Бързо умствено развитие. Разлики в перцепцията. С настъпването на метаморфозата ще започне да изглежда различно, макар че не знам точно колко.

— Може ли да говори?

— Непрекъснато. Хайде.

Той я последва по пътеката, а Акин го наблюдаваше през чувствителните към светлина зони от кожата на рамото и ръката си.

— Бебе? — каза мъжът, поглеждайки към него.

Акин обърна глава и погледна мъжа, спомняйки си какво му беше казала Маргит.

— Акин — каза той. — Как се казваш?

Мъжът зяпна с отворена уста.

— На колко години си? — попита.

Акин се взираше в него безмълвно.

— Не ме ли разбираш? — попита мъжът.

Имаше назъбен белег на едно от раменете си и Акин се чудеше какво го е оставило.

Мъжът плесна един комар със свободната си ръка и заговори на Лилит: