Октавия Батлер - Ритуали на съзряването

Акин беше престанал да суче и сега се притисна услужливо към Никанж, давайки му това, което знаеше, че Никанж желае: генетична информация за Тино. В замяна поиска да му бъдат разяснени чувствата, които Никанж бе демонстрирал чрез отдръпнатите си сетивни пипала.

Никанж му обясни посредством беззвучни ярки образи и сигнали.

— Този искаше да остане с нас, когато беше дете. Не постигнахме съгласие да го задържим, но се надявахме, че ще се върне, когато порасне.

— Познаваше ли го тогава?

— Аз се занимавах с обучението му. Тогава той говореше само испански. Испанският е един от човешките езици. Той беше само на осем и не се страхуваше от мен. Не исках да го оставям. Всеки знаеше, че родителите му ще избягат, щом ги пуснем. Че ще станат част от съпротивата и вероятно ще умрат в гората. Но не можахме да постигнем съгласие. Не сме толкова добри в отглеждането на човешки деца и затова никой не пожела да раздели семейството. И дори аз не исках да ги принуждавам да останат с нас и тримата. Имахме отпечатъци от тях. Ако се стигнеше до смъртта им или станеха част от съпротивата, можехме да изградим техни генетични копия, които да бъдат родени от участващи в обмена човеци. Нямаше да бъдат изгубени от генетичната база. Решихме, че това ще е достатъчно.

— Тино позна ли те?

— Да, но по един много човешки начин, мисля. Не вярвам, че осъзнава защо привлякох вниманието му. Той няма пълен достъп до паметта си.

— Това не го разбирам.

— То е нещо човешко. Повечето човеци губят достъп до стари спомени с натрупването на нови. Например те знаят как да говорят, но не си спомнят как са се научили. Запазват това, на което опитът ги е научил — най-често — но губят самия опит. Ние можем да го извлечем вместо тях, да им помогнем да си спомнят всичко, но за повечето от тях това само ще доведе до объркване. Те помнят толкова много, че спомените им ще им пречат да възприемат настоящето.

Акин получи образа на замаян човек, чието съзнание дотолкова преливаше от минало, че всяко ново събитие отключваше повторното преживяване на няколко стари, които на свой ред отключваха други.

— И аз ли ще стана такъв? — попита той уплашено.

— Разбира се, че не. Нито един конструкт не е такъв. Бяхме внимателни.

— Лилит не е такава, а тя помни всичко.

— Естествена способност плюс няколко промени, добавени от мен. Тя бе избрана много внимателно.

— Как Тино те откри отново? Доведе ли го тук, преди да го пуснеш? Спомнил ли си е?

— Това място не съществуваше, когато пуснахме неговото семейство и още няколко други. Сигурно е следвал реката. Имаше ли кану?

— Не мисля. Не знам.

— Ако вървиш по реката и държиш очите си отворени, ще откриеш села.

— Той откри майка ми и мен.

— Той е човек и е от съпротивата. Не би се решил просто да влезе в някое село. Първо би огледал. И е имал късмет, че е срещнал безобидни селяни, хора, които могат да го въведат в селото, без опасност за него, или да му обяснят защо трябва да избягва селото.

— Майка ми не е безобидна.

— Не, но за нея е удобно да изглежда така.

— Какви села трябва да избягва той?

— Други села на съпротивата вероятно. Селата на съпротивата, особено тези, които са разположени далече едно от друго, са опасни по различен начин. Някои от тях са опасни едно за друго. Няколко станаха опасни за нас и трябваше да ги разрушим. Човешкото разнообразие е впечатляващо и съблазнително, но ние не можем да го оставим да унищожи тях… или нас.

— Ще оставите ли Тино тук?

— Харесваш ли го?

— Да.

— Добре. Майка ти все още не го харесва, но може да си промени мнението. Вероятно и той ще иска да остане.

Изпълнен с любопитство към отношенията между възрастните, Акин използва всичките си сетива, за да възприеме случващото се между родителите му и Тино.

Първо Тино трябваше да завърши историята си.

— Не знам какво да ви кажа за нашето село — казваше той. — Пълно е със стари хора, които изглеждат млади — точно както тук, предполагам. Само дето тук имате деца. Работихме здраво, опитвайки се, доколкото е възможно, да възстановим нещата, както бяха преди. Това ни държеше. Идеята, че можем да използваме дългите си животи, за да върнем цивилизацията, да подготвим всичко за момента, в който щеше да се намери момиче за мен или пък те щяха да открият начин да имат собствени деца. Те вярваха, че това може да се случи. Аз вярвах. По дяволите, аз вярвах повече от всеки друг.

Събирахме вещи и камъни в планините. На мен ми беше забранено да ходя. Страхуваха се, че нещо може да ми се случи. Но помагах да построим къщи. Истински къщи, не колиби. Имахме дори стъкла за прозорците. Правехме стъкло и го търгувахме с други села от съпротивата. Жителите на едно от тях дори се присъединиха към нас, когато видяха колко добре се справяме. Станахме почти два пъти повече. Сред тях имаше момче с около три години по-малко от мен, но нито една млада жена.