Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

То полетя с писък.

Другарят му го проследи с поглед, докато не падна на дъното, след което отново се обърна към Итън.

Итън се усмихна.

— Ти си следващият.

Създанието го изгледа и наклони глава настрани, сякаш можеше да го разбере или най-малкото се опитваше. Беше прилепнало за скалата точно под корниза, съвсем близо. Итън го зачака да продължи, но то не помръдна от мястото си.

Итън се завъртя и огледа стената в търсене на още някой камък, но не намери нищо.

Когато се обърна, чудовището още беше на стената.

Приготвяше се.

Итън се запита дали да не се покатери още нагоре, докато не намери достатъчно голям камък.

„Лоша идея. После ще трябва да се спускаш обратно до корниза“.

Приклекна и развърза лявата си кубинка. Свали я, след което се зае с дясната.

Вдигна я — далеч не беше тежка като камък, но може би щеше да свърши работа. Грабна я за петата и замахна драматично, като гледаше в млечнобелите очи на чудовището.

— Знаеш какво следва, нали?

Престори се, че хвърля.

Създанието не трепна и не полетя от скалата, както се беше надявал, а се прилепи още по-плътно до нея.

Следващият път не беше лъжлив ход, но Итън запрати кубинката толкова силно, че тя профуча над главата на създанието и полетя надолу в каньона.

Той вдигна втората кубинка, прицели се и хвърли.

Директно попадение в лицето.

Кубинката отскочи и се понесе надолу, а съществото, все още лепнало се за скалата, погледна Итън и изсъска.

— Колко дълго ще издържиш, а? — попита го Итън. — Сигурно вече се уморяваш. — Той се престори, че му подава ръка. — Ще ти помогна. Само трябва да ми се довериш.

Начинът, по който го гледаше съществото, беше изнервящ — в очите му определено се четеше интелигентност, която беше още по-плашеща, защото той нямаше представа докъде стига тя.

Итън седна на скалата.

— Аз съм тук — каза. — Докато не паднеш.

Загледа как сърцето му бие.

Как мига.

— Адски грозен скапаняк си, да знаеш. — Итън се изкиска. — Съжалявам. Не се сдържах. От един филм е. Сериозно, що за твар си ти?

Минаха петнайсет минути.

Вече бе късен следобед.

Слънцето започваше да клони към залез, дъното на каньона вече беше в сянка.

Тук горе беше студено.

Появиха се малко облаци, но бяха рехави и изчезнаха в кристалносиньото небе като мимолетна мисъл.

Петте нокти на лявата ръка на създанието започнаха да потрепват върху микроскопичните опори и нещо в погледа на чудовището се промени. Пак имаше много ярост, но към нея се добави още нещо — може би страх?

То завъртя глава, оглеждайки скалата около себе си.

Итън вече беше направил този оглед и бе стигнал до същото заключение.

— Да, точно така, приятел. Този корниз. Моят корниз. Той е единствената ти възможност.

Тремор премина през десния крак на създанието и Итън отвори уста да го посъветва просто да се откаже, когато то скочи, издигайки се на цял метър, като в същото време замахна с дясната си лапа в широка хоризонтална дъга.

Щеше да разкъса лицето му, но Итън се сниши — ноктите одраскаха темето му, — след което вдигна и двата си крака, готов да изрита създанието от скалата.

Не беше необходимо.

Съществото нямаше шанс да стигне до корниза след загубата на толкова сили — просто беше направило последен опит да повлече Итън със себе си.

Падането явно не го изненада, защото то не издаде нито звук и не размаха ръце и крака.

Само се взираше в Итън, докато летеше към тъмното дъно на каньона с напълно неподвижно тяло, сякаш правеше скок във вода.

Напълно примирено, може би дори в мир с участта си.

Вчера не беше излизала от стаята си.

Дори не беше ставала от леглото си.

Беше се приготвяла за смъртта му.

Знаеше, че тя идва.

Но въпреки всичко да гледа как слънцето изгрява над един свят без Итън едва не я уби. По някакъв начин светлината беше направила всичко това реално. Хората, излезли на сутрешна разходка. Дори дърдорещите свраки при хранилката за птици в съседния двор. Това бе продължение на събития, които смазаха и без това разбитото й сърце. Колелата на света продължаваха да се въртят, а тя живееше с неговото отсъствие като черен тумор в гърдите си. Мъката й бе толкова силна, че едва се заставяше да диша.

Днес беше излязла навън и сега седеше апатично в меката трева на задния двор, на едно осветено от слънцето място. Беше се взирала часове наред в околните планини, бе гледала как светлината се движи по скалите и се бе опитвала да не мисли само за едно нещо.