Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Върна се при стената.

След битката чувстваше тялото си като наелектризирано.

Нямаше да е зле да използва тази енергия за катеренето.

Стигна до първия широк корниз, намери добро място за хващане и се набра.

Свиването на коремните мускули беше мъчително болезнено и положението се влошаваше от факта, че те участваха в почти всяко движение.

Итън обаче продължи въпреки болката.

На шест метра от дъното намери добро място, където можеше да стои. Облегна гръб на скалата.

От години не се беше катерил и неефективността му личеше по физическите усилия, които бе положил само за първите шест метра. Изкачваше се с ръце, вместо да разчита на силата на краката си, и вече бе плувнал в солена пот, която проникваше във всяка драскотина и рана.

Внимателно се обърна и опря ръце в скалата. Корнизът беше скрит от слънцето и камъкът бе студен като лед. Отдолу тази част му се беше сторила доста лесна — изобилие от добри опори и скала, която ставаше за катерене. Но сега, на шест метра над каньона и загледан към почти отвесните стени, опорите не изглеждаха така солидни, а до следващия корниз, където можеше да си позволи така нужната му почивка, оставаха най-малко девет метра.

Итън затвори очи и вдиша дълбоко два пъти, опитвайки се да успокои сърцето си.

„Можеш да го направиш. Трябва да го направиш“.

Хвана се за най-малката опора на трийсетина сантиметра над главата си и стъпи на почти отвесната скала, на която можеше да се задържи само за няколко секунди на едно място.

Страхът му рязко скочи няколко деления нагоре, докато се катереше над втория корниз и се мъчеше да игнорира тъничкия гласец в главата си, който непрекъснато му натякваше, че навлиза от зоната на счупения крак в територия, където всяка една грешка означава неминуема смърт.

Рискуваше все повече и повече, хващайки се за все по-малки и по-малки опори.

Отначало се взираше нагоре и се колебаеше преди всеки следващ ход, като проверяваше отново и отново всяка прилична опора, но вече заряза това. Мускулите на краката му започваха да потръпват от време на време — сигнал, че скоро ще се схванат. Ако това се случеше, докато е на стената, всичко щеше да свърши.

И затова се катереше с цялата скорост, на която беше способен, хващаше се за всяка вдъхваща доверие опора, опитваше се да се окуражава от увеличаващото се разстояние до дъното на каньона, уверяваше се, че ако падне, щеше да е далеч по-добре да умре на място, защото счупен крак или гръбнак в тази пустош щеше да означава единствено бавна и мъчителна смърт.

И в същото време колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-здраво го хващаше ужасът. Бореше се с изкушението да погледне надолу, но не можеше да устои на мрачното желание да види колко високо се е качил.

Дясната му ръка най-сетне стигна третия корниз.

Итън се набра и опря лявото си коляно в ръба.

Когато осъзна, че вече няма за какво да се хване, беше късно.

В един безкраен миг остана да виси във въздуха, с коляно на корниза, докато центърът на тежестта му бавно го теглеше назад от стената към ужасната пустота под него.

Хвърли се отчаяно напред, ръцете му задраскаха по скалата и лявата в последния момент успя да намери някаква гънка на нивото на гърдите му.

За момент не знаеше дали опората е достатъчна, за да пребори гравитацията и да се изтегли на корниза. Кожата на пръстите му се раздираше, кокалчетата побеляха от напрежението.

Движението назад спря и той се набра с върховете на пръстите, докато челото му не докосна стената.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да преметне десния си крак и да се изправи.

Този корниз беше два пъти по-тесен от предишния и половината от стъпалата му стърчаха над ръба.

Беше невъзможно да седне или да остане по-дълго време тук.

Цепнатината в стената, която продължаваше през останалото разстояние до металното нещо горе, се отваряше точно над него. Изглеждаше достатъчно широка, за да може да се напъха в нея, ако я достигне, но все още нямаше сила да се опита да се набере.

Беше се разминал на косъм със смъртта и тялото му трепереше цялото, от глава до пети.

Писъкът го изтръгна от собствения му страх.

Озадачен, Итън впери поглед към дъното на каньона на петнайсет метра под себе си.

Беше размазал черепа на онова нещо.

Как, по дяволите…

Момент.

То не се движеше и дори нямаше уста, която да произведе такъв звук.

Когато следващият писък, този път малко по-нисък, отекна през каньона, отеквайки между стените, Итън погледна назад към електрическата ограда.