Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

„О, господи“.

Бяха пет и се движеха нагоре по начин, който почти напомняше формация на военно отделение, изкачвайки големите канари с бързи и елегантни скокове.

Итън притисна гръб в стената, опитвайки се да се закрепи колкото може по-добре.

Водачът на групата скочи от последната скала на пълна скорост, с бързината на хрътка; когато стигна убитото от Итън същество, рязко спря и наведе глава, душейки смачкания череп на събрата си.

Докато другите приближаваха, водачът вдигна глава към небето и от гърлото му се изтръгна дълъг скръбен стон, напомнящ вълчи вой.

Останалите четири пристигнаха и десет секунди по-късно всички виеха като хор оплаквачки. Кръвта на Итън се смрази, докато стоеше абсолютно неподвижно на тесния корниз и слушаше. Потта изстиваше върху кожата му, а остатъците кръв от онова нещо засъхваха по лицето му като малки струпеи.

Опита се да проумее какво вижда и чува, но нямаше обяснение.

Всичко това беше тотално извън опита му, а може би и извън въображението му.

Когато воят спря, групата се събра и започна да се съвещава на най-странния език, който Итън бе чувал някога.

Подобно на някакви ужасяващи птици — със зловещи, бързи и остри крясъци.

Итън се вкопчи в скалата, борейки се с внезапното замайване. Светът се люшна под него.

Сега и петте чудовища душеха земята около трупа — с вдигнати задници, натикали муцуни между камъните.

Застанал високо над тях, Итън се опита да не изпада в паника, когато осъзна нещо — че след като чудовищата се махнат, няма начин да се спусне обратно долу. Не можеше да се спусне дори от този корниз. Единственият начин да се махне от стената беше нагоре, а това бе повече, отколкото му беше по силите.

Внезапно едно от създанията нададе висок пронизителен писък.

Останалите се завтекоха при него, закряскаха възбудено и после най-голямото — близо два пъти по-едро от онова, което беше нападнало Итън — се отдели от другите, все така душейки земята.

Едва когато чудовището стигна подножието на скалата, Итън разбра.

„Дирята ми“.

Създанието долепи нос в скалата и после се изправи.

Отстъпи бавно назад…

… и погледна нагоре, право към Итън.

„Следват дирята ми“.

Каньонът потъна в тишина.

Пет чифта млечнобели очи изучаваха кацналия на корниза Итън.

Той усети как сърцето му заби лудешки в гърдите му като затворник, мъчещ се да се освободи от тапицирана килия.

Една-единствена мисъл се въртеше безкрайно в главата му…

„Могат ли да се катерят?“

Сякаш в отговор едрият, който пръв беше надушил следата му, се изправи на задните си лапи и скочи на височина метър и половина от място.

Лепна се за скалата, сякаш беше от велкро, върховете на ноктите се забиха в мъничките цепнатини, които Итън никога не би могъл да използва.

Съществото погледна нагоре към Итън, докато другите започнаха да скачат на стената.

Итън погледна към цепнатината над главата си и успя да открие годна опора малко над протегнатата си ръка.

Скочи и се хвана за буцата остри тъмни кристали, когато чу приближаващото тракане на нокти по скала.

Задрапа по стената, опря другата си ръка върху гладката повърхност вътре в цепнатината и се набра в отвора на комина.

Беше тясно, не повече от един метър, но успя да забие кубинки в стените и натискът беше достатъчен, за да се задържи.

Погледна надолу.

Едрото чудовище вече бе стигнало втория корниз и се катереше бързо и устремно, без никакви признаци на умора.

Останалите го следваха плътно.

Итън насочи вниманието си към онова, което го очакваше нагоре — комин, затворен от три страни. Нямаше много опори, но реши, че ще успее да се справи.

Започна да се катери. Тесните стени около него му създаваха така желаната, макар и лъжлива илюзия за сигурност.

Час по час поглеждаше надолу между краката си. Полезрението му беше стеснено от скалата, но въпреки това виждаше водача, който с лекота се изкачваше между втория и третия корниз през участъка, който Итън едва бе преодолял.

Шест метра нагоре в цепнатината и на двайсет над дъното на каньона. Мускулите на бедрата му горяха.

Не можеше да прецени още колко му остава до металния обект, който го беше вкарал в тази каша. От друга страна, ако беше останал долу, онези създания в момента щяха да го ядат. Така че може би блестящият метал, станал виновник за гадното катерене, беше успял да удължи, ако не и да спаси живота му.

Чудовището стигна третия корниз и без никакво спиране за почивка или за обмисляне на следващия си ход скочи към цепнатината.