Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Крайният нокът на лявата му лапа се заби в квадратен милиметър точно в началото на отвора, след което с брутална сила звярът се набра на крайника си и се напъха в комина.

Итън впери поглед в чудовището, което започна да се катери по опори, които бяха толкова малки, че самият той ги беше подминал. Създанието се движеше два пъти по-бързо, отколкото можеше Итън.

Не му оставаше друго, освен да продължи нагоре.

С мъка преодоля още метър и половина.

Три метра.

Чудовището беше на седем метра под него, достатъчно близо, за да може Итън да забележи масивното му туптящо сърце, което се виждаше през кожата му като някаква розова топка, гледана през матово стъкло.

Още три метра и цепнатината като че ли поведе към гладка, вертикална, ужасна стена.

Опорите при върха изглеждаха добри и Итън осъзна, че ако продължи нагоре по класическия начин на изкачване на комини, чудовището ще го настигне, преди да успее да излезе.

Премина на чисто катерене и продължи още по-бързо нагоре.

Малко преди върха една от опорите поддаде и той едва не изгуби равновесие.

Задържа се миг преди да падне.

Вече усещаше вятъра над отвора на комина.

Зърна нещо, отразяващо светлината право нагоре.

Замръзна.

Погледна надолу.

Едва не беше пропилял шанса да се спаси.

Чудовището беше на четири и половина метра под него и други две го следваха плътно в комина. Итън посегна надолу и успя да достигне поддалата опора, която едва не го уби.

Откъсна парчето скала и го вдигна.

Беше доста обемисто, по-голямо, отколкото си мислеше — цял килограм гранит и кварц.

Итън се закрепи в комина, прицели се и го хвърли.

Камъкът удари създанието право в лицето точно когато то посягаше към нова опора.

Чудовището се изпусна.

Полетя надолу в комина.

Ноктите задраскаха по скалата.

Скоростта му беше твърде висока, за да се спре.

Създанието удари едно от онези под него с достатъчна сила, за да го повлече със себе си; двете се стовариха заедно върху третото и всички полетяха с писък две дълги секунди преди да излетят от долния отвор на комина, след което паднаха от корниза и се понесоха надолу към скалите, където се размазаха и останаха да лежат в плетеница от неестествено огънати крайници и разбити черепи.

Итън излезе от комина и присви очи към ярката повърхност, която сега се намираше само на няколко стъпки над главата му.

Намираше се най-малко на трийсет метра над дъното на каньона и стомахът му се бунтуваше. Оттук вече виждаше, че отсрещната стена се издига на още сто и петдесет или сто и осемдесет метра до остър като бръснач хребет, който сам по себе си изглеждаше непреодолим.

Ако с тази стена беше същото, спокойно можеше да скочи надолу, защото вече нямаше сили да изкачи и петдесет метра, какво оставаше за сто и петдесет.

Двете останали при стената създания му се озъбиха безсилно. Вместо да последват другите в комина, те се катереха покрай него, от двете му страни; напредваха по-бавно, но все още бяха живи и сега се намираха на десет метра под него.

Итън се надигна и се хвана за един корниз под блестящия метал, опря лакти на него и се набра. Озова се срещу стоманен отдушник, който стърчеше на няколко сантиметра от скалата. Беше с квадратно сечение, със страна около шейсет сантиметра; точно под него се въртяха перките на вентилатор.

Отдолу се чу стържене на нокти по камък.

Итън сграбчи краищата на отдушника и задърпа.

Той не помръдна — беше заварен за въздухопровода под него.

Итън се изправи на корниза и зашари с ръце по стената, докато не намери онова, което търсеше — голямо, десеткилограмово парче гранит, което беше готово да падне.

Вдигна го и го стовари с все сила върху отдушника там, където той се съединяваше с въздухопровода.

Спойката се разпадна и горният ляв ъгъл на отдушника се освободи.

Създанията вече бяха на три метра под него — толкова близо, че долавяше миризмата на гнило от последната им жертва, подобно на някакъв гаден одеколон.

Итън отново вдигна камъка и го стовари върху десния ъгъл.

Отдушникът се отчупи и полетя надолу, като отскочи от скалата и едва не улучи едно от създанията.

Единственото, което стоеше между Итън и мрака на вентилационната шахта, бяха перките на поемащия въздух вентилатор.

Той заби камъка между тях и спря въртенето им.

Три яки удара освободиха напълно вентилатора от гнездото му. Итън го сграбчи за перките и го метна в пропастта.

Взе камъка, вдигна го високо и го пусна върху по-близкото създание точно когато ноктите му достигнаха корниза.