Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Звукът от приближаващи стъпки я изтръгна от унеса й.

Погледна назад.

Пилчър приседна до нея в тревата.

Той свали очилата си и ги постави върху крака си.

— Казаха ми, че сте пропуснали празника на жътвата в кооперацията.

— Не съм излизала от дома си от два дни.

— И какво смятате да постигнете с това? — попита той.

— Не зная. Но не мога да понасям хората да ме гледат. Разбира се, не можем да говорим за него, но ще видя съжалението в очите им. Или още по-лошо, ще ме игнорират. Ще се държат така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш той никога не е съществувал. Дори на сина си не казах, че баща му е мъртъв. Не зная как да започна.

Скоро щеше да настъпи вечер.

В небето нямаше нито едно облаче.

Редицата млади трепетлики, които отделяха задния й двор от този на съседите, се беше превърнала в златна през нощта, кръглите листенца потрепваха на лекия вятър. Чуваше дървените вятърни камбанки на задната веранда до вратата. В подобни моменти, когато външното съвършенство се подчертаваше с реалност, която никога не би могла да познае, тя се страхуваше, че един ден ще изгуби разсъдъка си.

— Справяте се добре тук — каза Пилчър. — Трудностите с Итън бяха последното нещо, което съм искал. Надявам се, че ще ми повярвате.

Тя се обърна към него и погледна в черните му очи.

— Не зная в какво да вярвам.

— Синът ви вътре ли е?

— Да, защо?

— Искам да го изведете. Отпред ни чака кола.

— Къде ще ни водите?

Той поклати глава.

— Ще сторите ли нещо на Бенджамин?

Пилчър се изправи с мъка.

Погледна надолу към нея.

— Ако исках да ви нараня, Тереза, щях да взема вас и сина ви посред нощ и никой повече нямаше да чуе за вас. Но вие вече знаете това. А сега идете да го вземете. Чакам ви след две минути отпред.

Итън се загледа във въздухопровода.

Беше доста тясно, може би нямаше да успее да влезе с якето.

Свали го и го метна през корниза; кожата на ръцете му незабавно настръхна. Предположи, че ще се движи най-вече с краката си, и затова реши да свали и чорапите, за да не се пързаля.

Пъхна глава в отвора.

Отначало раменете му не влизаха, но след известно гърчене и извиване най-сетне успя да се напъха наполовина вътре с изпружени напред ръце, като се мъчеше да вкара и краката си. Тънкият метал смразяваше пръстите му.

Когато се озова целият във въздухопровода, го обхвана паника. Имаше чувството, че не може да диша, раменете му бяха притиснати в двете стени и едва сега осъзна, че движението назад е невъзможно. Поне ако не искаше да извади ръцете си от раменните стави.

Можеше да се придвижва единствено с движение на стъпалата си, а те нямаха задна скорост.

Напредваше буквално сантиметър по сантиметър, като се плъзгаше по вътрешната повърхност на въздухопровода.

Все още кървеше.

Мускулите му се бунтуваха след катеренето, нервите му бяха опънати до скъсване.

Пред себе си не виждаше нищо, освен абсолютен мрак. Ехото от тътренето му отекваше в тунела.

Освен когато спираше.

Тогава се възцаряваше пълна тишина, прекъсвана единствено от откъслечен пукот, от който сърцето му прескачаше — разширяването и свиването на метала в отговор на промените в температурата.

След около пет минути Итън се опита да погледне назад към отвора — нещо в него копнееше да зърне за последен път светлината, да намери в нея някаква мъничка утеха, — но не успя да се обърне достатъчно.

Пълзеше, пълзеше и пълзеше.

Затворен от всички страни, в пълен мрак.

В един момент, може би половин час след като беше влязъл във въздухопровода, може би ден… се наложи да спре.

Пръстите на краката му се бяха схванали от напрежението.

Отпусна се върху метала.

Разтреперан.

Умиращ от жажда.

Гладен до полудяване и неспособен да достигне храната в джоба си.

Чуваше единствено туптенето в гърдите си върху метала и нищо друго.

Спа.

Или изгуби съзнание.

Или умря за известно време.

Когато се събуди, започна да се мята диво във въздухопровода, без да има представа къде се намира и дори кое време е. Очите му бяха широко отворени, но мракът бе пълен и не виждаше нищо.

За един ужасен момент си помисли, че са го погребали жив. Звукът от учестеното му дишане беше като писък в ушите му.

Пълзя сякаш дни наред.

Очите му раждаха странни светлинни картини, които с удължаването на престоя му на тъмно започнаха да се появяват все по-често и по-често. Експлозии на ярки цветове.

Въображаеми северни сияния.