Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Призрачна светлина в мрака.

И колкото повече пълзеше в тясното и тъмно пространство, толкова по-агресивно го гризеше мисълта, че нищо от това не е реално.

Нито Уейуърд Пайнс, нито каньонът, нито онези създания, нито дори той самият.

„Тогава какво е това? Къде съм?“

В дълъг тъмен тунел. Но накъде си тръгнал?

„Не знам“.

Кой си ти?

„Итън Бърк“.

Не, кой си ти?

„Бащата на Бен. Съпруг на Тереза. Живея в предградие на Сиатъл на име «Куин Ан». Бях пилот на хеликоптер «Блек Хоук» през втората война в Залива. След това станах агент от Сикрет Сървис. Преди седем дни дойдох в Уейуърд Пайнс…“ Това са просто факти. Те не казват нищо за същността ти, за природата ти.

„Обичам жена си, но не й бях верен“.

Добре.

„Обичам сина си, но рядко съм близо до него. Като някаква далечна звезда в небето“.

Още по-добре.

„Имам добри намерения, но…“

Но какво?

„Но през цялото време се провалям. Наранявам онези, които обичам“.

Защо?

„Не знам“.

Да не би да полудяваш?

„Понякога си мисля, че още съм в онази стая за мъчения, че никога не съм излизал от нея“.

Да не би да полудяваш?

„Ти ми кажи“.

Не мога.

„Защо?“

Защото аз съм ти.

Отначало си помисли, че е просто поредното призрачно светлинно представление, но този път нямаше несвързани изблици на цветове. Нямаше оптични фойерверки.

А само постоянно синьо петънце далеч напред, слабо като угасваща звезда.

Когато Итън затвори очи, петънцето изчезна.

Когато ги отвори, то се появи отново, подобно на единственото зрънце нормалност, останала в този клаустрофобичен свят. Беше само точка светлина, но Итън можеше да я накара да изчезва и да се появява отново и дори тази нищожна възможност за контрол беше нещо, за което да се хване.

Опорна точка. Цел.

„Моля те. Бъди истинска“.

Смътната синя звезда стана по-голяма и заедно с уголемяването й се появи тихо бръмчене.

Итън спря да си почине. През въздухопровода минаваха слаби вибрации, които се предаваха на тялото му.

След часове в мрака това ново усещане му действаше успокояващо като биенето на майчино сърце.

По някое време по-късно синята звезда промени формата си и се превърна в малък квадрат.

Той растеше, докато не изпълни полезрението на Итън, който изгаряше от желание да го достигне.

После се озова на три метра пред него.

На метър и половина.

Накрая протегна ръце от отвора на въздухопровода и раменете му изпукаха. Новата свобода на движение беше сладка като глътката вода, за която толкова жадуваше.

Подал се от края на въздухопровода, Итън се взираше надолу към два пъти по-широката тръба, която се пресичаше от други тръби.

Мека синя светлина изпълваше главния въздухопровод. Източникът й бе електрическа крушка далеч долу.

На дъното видя вентилатор.

До перките му имаше около трийсет метра спускане.

Все едно гледаше в кладенец.

На всеки три метра имаше други въздухопроводи, които се съединяваха с основния. Някои бяха доста големи.

Итън погледна нагоре. Таванът беше на шейсетина сантиметра над главата му.

„По дяволите“.

Знаеше какъв е следващият му ход, какъв трябва да бъде, и това никак не му харесваше.

Излезе от въздухопровода, използвайки същата техника, която бе приложил при изкачването на комина — като опираше краката се в срещуположните стени.

Голите му стъпала осигуряваха прилично захващане за метала и въпреки неизбежното падане върху въртящите се перки, което го заплашваше и при най-малката грешка, Итън се чувстваше почти замаян от радост, че се маха от тясната шахта.

Слизаше мъчително бавно, стъпка по стъпка, като се опираше с ръце за стените, докато спускаше краката си, после прехвърляше натиска върху петите си.

След дванайсет метра спря да си почине при отвора на първата голяма хоризонтална шахта, седнал на ръба и загледан към въртящите се перки, докато ядеше моркови и хляб.

Беше толкова съсредоточен върху оцеляването си, че едва сега се сети да се запита какво е предназначението на цялата тази инфраструктура.

Вместо да продължи надолу, погледна в шахтата и забеляза, че тъмнината се нарушава от правоъгълници светлина, разположени на равни интервали. Продължаваха, докъдето му стигаше погледът.

Итън се обърна и изпълзя на четири крака шест метра навътре в шахтата, докато не стигна първия панел.

Спря на края, обхванат от възбуда, примесена със страх.

Не беше осветителен панел.

А отдушник.