Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— И те също ли са повярвали на всичко това?

— Не зная. Външно не им мигваше окото. Никога не са ми намеквали с нещо, че нещата са необичайни. След известно време си дадох сметка, че всички си мълчат от страх, но нямах представа от какво се страхуват. И естествено, не съм ги питала.

Итън си помисли за съседското парти, на което се беше натъкнал (господи, нима беше снощи?) и колко нормално изглеждаше всичко. Съвършено нормално. Помисли си за старомодните викториански къщи в Уейуърд Пайнс и за всички семейства, които живееха в тях. Колко ли жители — или затворници — запазваха самообладание през деня, но лежаха будни нощем, без да могат да мигнат, а мислите им препускаха, ужасени и мъчещи се да проумеят защо са заключени в някакъв живописен затвор? Вероятно не бяха само един-двама. Но ако не друго, човешките същества са адаптивни. Вероятно мнозина бяха убедили самите себе си и децата си, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да са. Както са били винаги. Колко хора живееха ден за ден, в настоящия момент, пропъждайки всяка мисъл и спомен за живота си преди това? По-лесно беше да приемеш онова, което не можеш да промениш, отколкото да рискуваш всичко и да търсиш неизвестното. Онова, което лежи отвъд. Дългогодишните затворници често се самоубиват или извършват отново престъпление, когато се изправят пред перспективата да живеят извън стените на затвора. Нима тук беше по-различно?

Бевърли продължи:

— Една вечер в бара, няколко месеца след пристигането ми, някакъв тип ми пробута бележка. На нея пишеше „отзад на лявото ти бедро“. Същата вечер под душа го напипах за първи път — малка бучка, нещо под кожата, макар че не знаех какво да правя с това. Следващата вечер той отново беше в бара. Написа нова бележка, този път върху сметката — „Изрежи го, но го пази, чрез него те следят“.

— Първите три пъти се уплаших. На четвъртия събрах кураж и го направих. Денем винаги държах чипа у мен. Носех го като всички останали. И шантавото беше, че на моменти това ми се струваше почти нормално. Можех да гостувам на някого на вечеря или да ходя на съседско парти и имах чувството, че винаги е било по този начин, а предишният ми живот е сън. Започнах да разбирам как хората могат да приемат живота си в Уейуърд Пайнс.

Нощем, след като смяната ми свършваше, се прибирах у дома, оставях чипа на леглото си, където би трябвало да бъда, и излизах. Всяка нощ тръгвах в различна посока. И винаги попадах в задънени улици. На север, изток и запад са онези високи отвесни скали. Изкачвах се трийсетина метра по тях, но корнизите винаги ставаха все по-тесни и нямаше за какво да се задържа или стигах до място, след което просто не ми стискаше да продължа. В подножието на скалите попаднах на доста скелети — стари счупени кости. Човешки. На хора, които са се опитвали да се изкачат и са падали.

Когато излязох за четвърти път, тръгнах на юг по главния път, по който бях пристигнала в Уейуърд Пайнс. Открих онова, което си открил и ти — че той просто обръща обратно към града, че прави безкраен кръг. Аз обаче продължих на юг през гората. След по-малко от километър стигнах до оградата.

— Ограда ли?

Туптенето в крака му беше станало непоносимо, по-лошо и от болката от разреза на Бевърли. Итън разхлаби тиксото.

— Беше висока шест метра и минаваше през гората в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът. Отгоре имаше бодлива тел и бръмчеше, сякаш по нея течеше ток. На всеки петнайсет метра имаше предупредителен надпис. „Върнете се в Уейуърд Пайнс. Отвъд тази точка ще умрете“.

Итън отново уви тиксото около крака си.

Туптенето беше отслабнало и все още го болеше, но болката бе притъпена.

— Намери ли начин да я преодолееш?

— Не. Утрото наближаваше и си помислих, че ще е по-добре да се върна в града. Но когато се обърнах да си вървя, пред мен стоеше човек. Изплаши ме до смърт, когато видях кой е.

— Онзи, който ти е казал за чипа ли?

— Именно. Каза, че ме е следил. Всяка нощ, когато съм излизала.

— Кой беше той? — попита Итън и макар че не можеше да е сигурен на слабата светлина, по лицето на Бевърли като че ли премина сянка.

— Бил.

По тялото на Итън преминаха тръпки, сякаш от слаб ток.

— Каква беше фамилията на Бил? — попита той.

— Евънс.

— Господи.

— Какво?

— Евънс беше мъртвецът в къщата. Онази, към която ме насочи.

— Да. Исках да те накарам да разбереш от самото начало колко опасно е това място.

— Посланието е получено. Евънс беше един от агентите на Сикрет Сървис, които трябваше да издиря в Уейуърд Пайнс.