Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Не знаех, че е от Сикрет Сървис. Не ми каза нищо за онова, което наричахме „нашия живот преди“.

— Как умря той?

Бевърли вдигна фенерчето от пода. Светлината му бързо започваше да отслабва.

Изключи го.

Настъпи пълен мрак.

Чуваше се само шепотът на дъжда и нищо повече.

— Случи се в нощта, когато се опитахме да избягаме. Още не разбирам как точно са научили, защото оставихме микрочиповете си в леглата, както го бяхме правили толкова пъти преди. Срещнахме се на уреченото място с екипировка и провизии… но така и не ни се удаде шанс.

Итън долови мъката в гласа й.

— Трябваше да тръгнем в различни посоки — каза тя. — Аз се върнах в къщата си, но него го хванаха. Разкъсаха го на парчета.

— Кой го е разкъсал на парчета?

— Всички.

— Кои вси…

— Целият град, Итън. Аз… от къщата ми го чувах как крещи, но нищо не можех да направя. Накрая разбрах. Осъзнах какво държи всички тук.

Мълчанието се проточи дълго, много дълго.

— Така и не стигнах до оградата — каза накрая Итън. — Но навлязох в гората при завоя на пътя южно от града. Стана снощи. И се кълна, че чух нещо.

— Какво?

— Писък. Или вик. Може би нещо средно. И най-шантавото беше, че имах чувството, че съм го чувал и преди. В сън. Или в друг живот. Изпълни ме с ужас на някакво животинско ниво, подобно на воя на вълк. Нещо вкоренено дълбоко в теб. Единствената ми реакция беше да побягна. А сега ти ми разказваш за електрическа ограда и се питам — защо е там? За да ни държи тук ли? Или да държи нещо извън нея?

Отначало Итън си помисли, че звукът е само в главата му — някакъв вторичен ефект от упойката на сестра Пам или травмите от побоя на Поуп и всичко, което бе преживял след това.

Но звукът бързо се засилваше.

Нещо звънеше.

Не.

Много неща звъняха.

Стотици и стотици.

— Какво е това? — попита той и се изправи с мъка.

Бевърли вече беше при вратата и се мъчеше да я отвори. Пантите заяждаха, а после в криптата изведнъж нахлу по-студен въздух и звукът се засили още повече.

Итън осъзна какво е това.

Звук от петстотин телефона, събудени едновременно и изпълващи долината с високия си зловещ звън.

— О, Господи — промълви Бевърли.

— Какво е това?

— Започна по същия начин в нощта, в която умря Бил.

— Не разбирам.

— Всички телефони във всички къщи в Уейуърд Пайнс звънят. На хората им се нарежда да те намерят и да те убият.

Итън се приготви за удара от тази информация, но само смътно си даде сметка, че би трябвало да се побърка от страх — нещо, което знаеше, но не чувстваше, тъй като умът му вече беше преминал в онзи безчувствен, изпълнен с адреналин режим на оцеляване, който бе изпитвал онези няколко пъти в живота си, когато бе имал нещастието да погледне смъртта в очите. В това състояние нямаше място за външни празни мисли или емоции. Цялата сила се насочваше в една посока, за да подсили единственото, което можеше да го запази жив — сетивните възприятия.

— Ще ида да изхвърля чипа и ще се скрия тук — каза той. — Ще ги изчакам да си тръгнат.

— В Уейуърд Пайнс живеят малко над петстотин души и всеки един от тях те търси. Рано или късно някой ще влезе през тази врата и когато това се случи, по-добре да не си тук.

Итън грабна фенерчето от ръката й, включи го и изкуцука до чувала.

— Какво има вътре? — попита той, като коленичи до него.

— Дрехи за теб. Обувки. Трябваше да налучкам номера ти.

— Оръжие?

— Съжалявам. Не успях да намеря никакво.

Итън започна да вади нещата — черна фланелка с дълги ръкави, черни джинси, черни обувки, две дузини бутилки вода…

— Изключи фенера! — изсъска Бевърли.

Итън го изключи.

— Трябва да тръгваш веднага — рече тя. — Идват.

— Само да се облека и…

— Вече са в гробището. Виждам фенерчетата им.

Итън заряза всичко разхвърляно по пода и се запрепъва към желязната врата. В тъмното видя четири светещи точки, които се движеха между надгробните камъни.

Като че ли се намираха на няколко десетки метра, макар че преценяването на разстоянието в тези условия беше спорно.

Телефоните бяха замлъкнали.

— Трябва да намериш реката в югозападния край на града — прошепна Бевърли в ухото му. — С Бил смятахме да поемем по този маршрут. Това е единствената посока, която не съм проучила. Бил беше обикалял и му изглеждаше обещаващо.

— Къде ще се срещнем?

— Просто се добери до реката и тръгни срещу течението. Ще те намеря.

Бевърли си сложи качулката на дъждобрана, излезе от мавзолея и се втурна в нощта. Итън слушаше как стъпките й се отдалечават и скоро заглъхват в дъжда.