Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън се беше отнесъл под въздействието на упойката и донякъде тя му завидя.

Когато заспиваше, тя сънуваше.

Своят живот преди.

Мъжът, който по всяка вероятност щеше да стане неин съпруг.

Техният дом в Бойси.

Всички планове, които градяха заедно.

Децата, които се бяха надявали да си родят един ден — понякога сънуваше дори лицата им. Събуждането бе Уейуърд Пайнс.

Този прекрасен ад.

Когато дойде тук, отвесните скали наоколо я бяха изпълнили с благоговение и възхита. Сега ги мразеше заради онова, което представляват, в което се бяха превърнали — затворнически решетки около прекрасното градче, което никой не можеше да напусне, а малцината, които опитваха…

Все още имаше кошмари за тези неща.

Петстотинте телефона, звънящи едновременно. Писъците.

„Не и тази нощ… тази нощ това няма да се случи“. Бевърли свали дъждобрана си и отиде при него, свит под одеялото до стената. Когато дишането му най-сетне стана бавно и равномерно, тя изпълзя до брезентовия чувал и извади ножа от един външен джоб.

Беше сгъваем, ръждив и тъп, но друг не бе успяла да намери.

Дръпна одеялото, надигна болничната дреха на Итън и прокара длан по крака му, докато не напипа бучката отзад на бедрото.

Задържа ръката си там мъничко по-дълго, отколкото би трябвало. Мразеше се заради това, но Бог й беше свидетел, че отдавна не беше докосвала, нито бе докосвана от мъж.

Беше си помислила дали да не каже на Итън предварително, но състоянието му й попречи, пък и може би така бе най-добре. Така или иначе, той беше късметлия. Тя беше лишена от лукса на упойката, когато направи същото със себе си.

Бевърли постави фенерчето на каменния под така, че да осветява задната част на лявото му бедро.

Беше покрито с белези.

Бучката не можеше да се види, а само да се напипа, при това едва-едва, ако се знае къде точно да се докосне.

Отвори ножа, който бе стерилизирала два часа по-рано с памук и спирт. Стомахът й се обърна при мисълта какво трябва да направи и се замоли болката да не се окаже по-силна от упойката.

Итън сънуваше, че е вързан и че нещо яде крака му на малки хапки, които понякога стигаха достатъчно дълбоко, за да го накарат да извика в съня си.

Събуди се рязко.

Със стон.

Навсякъде беше тъмно и левият му крак, високо отзад на бедрото, гореше с болка, която му бе добре позната — някой го режеше.

За един ужасен момент се озова отново в онази стая за мъчения с Аашиф с неговата черна качулка. Висеше от тавана за китките, глезените му бяха оковани с вериги за пода и тялото му беше опънато, за да не може да се съпротивлява, да не може дори да помръдне, колкото и ужасна да е болката.

Нечии ръце разтърсиха раменете му.

— Итън, добре си. Всичко свърши.

— Моля те, спри. Господи, моля те, спри.

— В безопасност си. Извадих го.

Умът му регистрира някаква светлина. Итън примигна няколко пъти, докато светлината се фокусира. Фенерче, поставено на пода.

На непряката му светлина различи каменни стени, две крипти, витражно стъкло. И тогава всичко се върна с рев.

— Знаеш ли къде си? — попита Бевърли.

Кракът го болеше толкова, че беше на път да повърне.

— Кракът ми… нещо не е наред…

— Знам. Трябваше да изрежа нещо от него.

Главата му се проясни. Болницата, шерифът, опитът му да се махне от града — всичко това се връщаше, спомените се опитваха да се подредят в някаква смислена поредица. Помисли си, че е видял и Кейт, но не беше сигурен. Точно това му се струваше като сън, или по-скоро като кошмар.

След като дойде на себе си, болката в крака му пречеше да се съсредоточи върху всичко друго.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Бевърли вдигна фенерчето и го насочи към дясната си ръка. Държеше между палеца и показалеца си нещо като микрочип. По полупроводника все още имаше засъхваща кръв.

— Какво е това? — попита той.

— Нещо, с което са те следили и наблюдавали.

— И е било в крака ми?

— Имплантират го на всеки.

— Дай ми го.

— Защо?

— За да го направя на парчета.

— Не, не. Не бива да го правиш. Тогава ще разберат, че си го махнал. — Тя му даде устройството. — Просто го изхвърли в гробището на тръгване.

— Няма ли да ни открият тук?

— И преди съм се крила тук с чипа. Дебелите каменни стени заглушават сигнала. Само че не можем да останем дълго. Могат да проследят чипа до сто метра от мястото, където сигналът прекъсва.

Итън се надигна с мъка в седнало положение. Дръпна одеялото и видя малка локва кръв, проблясваща върху камъните под лъча на фенерчето. Други червени струйки се стичаха от разреза отзад на крака му. Запита се колко ли дълбоко й се е наложило да реже. Чувстваше се замаян, с трескава и лепкава от пот кожа.