Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Итън се изправи и олюлявайки се, последва Бевърли още една пряка. По-нататък нямаше никакви къщи и улични светлини.

Влязоха в гробище с рушащи се надгробни камъни, между които растяха дъбове и борове. Не беше поддържано от много време и тревата и бурените достигаха до кръста на Итън.

— Къде ме водиш? — Думите му бяха завалени, тромави и едва излизаха от устата му.

— Право напред.

Вървяха между надгробните камъни и паметниците. Повечето бяха така изронени, че Итън не можеше да разчете надписите.

Беше премръзнал, вир-вода, с кални крака.

— Ето там. — Бевърли посочи малък каменен мавзолей сред горичка от трепетлики. Итън с мъка преодоля последните дванайсетина метра и рухна при входа между две разпаднали се каменни вази.

Бевърли трябваше да блъсне три пъти с рамо, за да отвори желязната врата. Пантите й изскърцаха толкова силно, че спокойно можеха да събудят и мъртвите.

— Искам да влезеш вътре — каза тя. — Хайде, почти стигнахме. Още метър и половина.

Итън отвори очи и изпълзя по стълбите към тясната врата, на завет. Бевърли затвори след тях и за момент мракът в криптата беше пълен.

Включи се фенерче, лъчът му пресече помещението и запали цветовете на витражния прозорец на задната стена.

На прозореца бяха изобразени слънчеви лъчи, пронизващи облаците и осветяващи едно-единствено цъфнало дърво.

Итън се свлече на ледения камък, докато Бевърли отваряше брезентовия чувал в ъгъла.

Тя извади одеяло, разгъна го и зави Итън.

— Имам и дрехи за теб — каза Бевърли, — но може да се облечеш и след като се събудиш.

Итън се разтрепери неудържимо, борейки се срещу упойката. Не искаше да се унася, защото имаше да задава въпроси, трябваше да знае. Не искаше да рискува Бевърли да я няма, когато се събуди.

— Какво е Уейуърд Пайнс? — попита той.

Бевърли седна до него.

— Когато се събудиш, ще…

— Не, кажи ми сега. През последните два дни видях невъзможни неща. Неща, които ме карат да се съмнявам, че съм с ума си.

— Не си луд. Те просто се опитват да те накарат да мислиш, че си.

— Защо?

— Не зная.

Итън се запита дали може да й вярва и реши, че предвид всичко останало е може би най-разумно да бъде скептичен.

— Ти спаси живота ми и съм ти благодарен за това — каза той. — Но трябва да попитам… защо, Бевърли? Защо ти си единственият ми приятел в Уейуърд Пайнс?

Тя се усмихна.

— Защото и двамата искаме едно и също.

— Какво?

— Да се махнем оттук.

— От този град няма никакъв път, водещ навън, нали?

— Да.

— Но аз дойдох с кола преди няколко дни. Как е възможно това?

— Итън, остави упойката да ти подейства и когато се събудиш, ще ти кажа всичко, което знам, и как според мен можем да се измъкнем. Затвори очи.

Не искаше да го прави, но не можеше да го спре.

— Не съм луд — каза той.

— Знам.

Треперенето започна да отслабва, топлината на тялото му стопли въздуха под одеялото.

— Кажи ми само едно — продължи той. — Как се озова в Уейуърд Пайнс?

— Работех в Ай Би Ем. Дойдох по работа, искахме да оборудваме компютърната зала на местното училище с нашите „Танди 1000“. Но когато влязох в града, попаднах в автомобилна катастрофа. Изневиделица се появи камион и се заби в колата ми. — Гласът й ставаше по-тих, по-далечен, по-труден за разбиране.

— Казаха ми, че имам мозъчна травма и частична загуба на паметта, поради което първият ми спомен от този град е как вървя един следобед покрай реката.

Итън искаше да й каже, че същото се е случило и с него, но не успя да отвори уста. Упойката го заля като вълна и го погълна.

След секунди щеше да потъне напълно.

— Кога? — дрезгаво прошепна той.

Тя не го чу, наложи се да се наведе към него, да доближи ухо до устата му. Итън трябваше да събере всичките си сили, за да повтори въпроса.

— Кога… дойде… тук? — прошепна той, вкопчвайки се в думите като в спасителен пояс, който можеше да го задържи на повърхността, буден, но въпреки всичко потъващ отново.

— Никога няма да забравя деня на пристигането си, защото в известен смисъл това е все едно денят на смъртта ми — каза тя. — Оттогава нищо не е същото. Беше прекрасна есенна утрин. Небето бе тъмносиньо. Трепетликите пожълтяваха. Беше трети октомври хиляда деветстотин осемдесет и пета. Всъщност следващата седмица имам юбилей. Ще съм прекарала в Уейуърд Пайнс цяла година.

Не посмя да отвори вратата; вместо това погледна през липсващ панел от витража. Не видя нищо, освен нощния дъжд и не чу нищо, освен трополенето му върху бурените, дърветата и покрива на мавзолея.