Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Бевърли зави и спринтира по един страничен коридор. Итън се мъчеше да не изостава. Осмели се да се озърне през рамо, но вече беше зад ъгъла и не видя нищо.

Това крило беше празно и два пъти по-късо.

В средата на коридора Бевърли спря и отвори една врата отляво.

Опита се да вкара Итън вътре, но вместо това той поклати глава, наведе се и прошепна нещо в ухото й.

Тя кимна и се втурна в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Итън отиде до вратата от другата страна на коридора.

Дръжката се завъртя. Той се вмъкна вътре.

Помещението беше празно и тънеше в мрак. Доколкото можеше да прецени на слабата светлина от коридора, стаята беше същата като онази, в която го държаха на четвъртия етаж.

Итън затвори колкото се може по-тихо и влезе в банята.

Затърси пипнешком, докато не намери ключа.

Запали лампата.

На закачалката до душа висеше кърпа за ръце. Итън я взе, уви я около ръката си и застана пред огледалото.

Замахна.

„Имаш трийсет секунди, ако не и по-малко“.

Но отражението му го изкара от релси.

„О, Господи“. Знаеше, че не е в добро състояние, но Поуп направо го беше преобразил — горната му устна бе два пъти по-дебела от обичайното, носът му беше станал огромен и с цвета на гнила ягода, разрезът на дясната му буза беше затворен с двайсетина шева, а очите…

Цяло чудо беше, че изобщо може да вижда. Очите му бяха черно — пурпурни, а кожата около тях беше подута, сякаш беше получил почти фатална алергична реакция.

Нямаше време да се замисля върху това.

Заби юмрук в долния десен ъгъл на огледалото и задържа предпазената си ръка на място, за да не изпопадат парчетата стъкло.

Беше нанесъл идеалния удар — минимални поражения, големи парчета. Бързо ги събра със свободната си ръка, сложи ги в мивката и избра най-голямото.

Махна кърпата от дясната си ръка, изключи светлината и излезе в спалнята.

Не виждаше нищо, освен тънката ивица светлина под вратата.

Пристъпи предпазливо напред и опря ухо във вратата.

Звукът беше слаб, но чу как някъде в далечината се отварят и затварят врати.

Проверяваха всяка стая и съдейки по шума, все още се намираха в главния коридор.

Надяваше се, че преценката му е вярна.

Запита се дали вратата на асансьора е все още отворена. Ако са видели кабината тук, несъмнено щяха да приемат, че е избягал в сутерена. С Бевърли трябваше да се сетят да върнат кабината на четвъртия етаж, но вече беше късно да поправят грешката.

Ръката му напипа дръжката.

Докато я завърташе бавно, Итън се опита да успокои дишането си и да забави ударите на сърцето си, за да се освободи от чувството, че всеки момент ще припадне.

Съвсем леко дръпна вратата.

Тя се открехна на пет сантиметра. За щастие пантите не изскърцаха.

Дълъг триъгълник светлина падна върху линолеума на квадрати под босите му крака.

Трясъкът от затръшващите се врати се беше засилил.

Итън хвана парчето огледало и го пъхна през процепа, като го придвижваше бавно, милиметър по милиметър, докато то не показа отражение на коридора зад него.

Беше празен.

Още една врата се затвори.

Между затръшванията се чуваше само тропот на гумени подметки по пода и нищо друго. Една флуоресцентна лампа наблизо беше повредена, мигаше неравномерно и потапяше коридора ту в светлина, ту в мрак.

Сянката изпревари човека — леко потъмняване по пода при поста на сестрите, след което се появи Пам.

Тя спря на кръстовището и застана абсолютно неподвижно. Държеше нещо в дясната си ръка. Итън не успя да разгледа предмета от това разстояние, но единият му край проблясваше, отразявайки светлината.

Минаха трийсет секунди. Накрая Пам се обърна и тръгна по коридора на Итън. Вървеше предпазливо, целенасочено, с къси уверени крачки и усмивка, която изглеждаше твърде широка, за да пасва на лицето й.

След няколко метра спря, прибра колене и клекна да разгледа нещо на линолеума. Прокара пръст по пода и го вдигна. С внезапна тревога Итън осъзна какво е това, как сестрата е разбрала в коя посока да тръгне.

Капки от дъждобрана на Бевърли.

И това щеше да я заведе право при вратата отсреща. При Бевърли.

Сестра Пам се изправи.

Тръгна бавно, като не откъсваше очи от линолеума.

Итън видя, че предметът в ръката й е спринцовка.

— Господин Бърк?

Той не беше очаквал тя да заговори; от звънкия й злонамерен глас, отекнал в празния коридор, по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Знам, че сте наблизо. Знам, че ме чувате.