Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Защо не уважавате искането ми? — попита Итън, като се мъчеше да овладее гласа си и да подходи по-меко към нея.

Тя не отговори, а избута носилката през изхода в коридора, който беше пуст и притихнал както винаги.

Итън вдигна глава и видя, че приближават поста на сестрите.

Всички врати, покрай които минаваха, бяха затворени и под тях не се процеждаше никаква светлина.

— На този етаж няма никой, освен мен, нали? — попита Итън.

Сестрата започна да си подсвирква в тон със скърцащото колело.

— Защо ми причинявате това? — попита той и в гласа му се долови отчаяние, което бе съвсем искрено и извираше направо от кладенеца на ужаса, който го изпълваше неумолимо с всеки следващ миг.

Впери поглед в нея — от странен ъгъл, както беше легнал на носилката. Виждаше долната част на брадичката й, устните, носа, панелите на тавана и дългите флуоресцентни лампи, минаващи над тях.

— Пам — каза той. — Моля те. Говори. Кажи ми какво става.

Тя дори не погледна надолу към него.

От другата страна на поста на сестрите пусна носилката и я остави да спре сама, след което тръгна към двойната врата в края на коридора.

Итън погледна към надписа над вратата.

ОПЕРАЦИОННА.

Едното крило се отвори и се появи мъж в синьо хирургическо облекло. Ръцете му вече бяха облечени в латексови ръкавици.

Маската скриваше цялото му лице, с изключение на спокойните изпитателно гледащи очи, чийто цвят отговаряше почти идеално на дрехите му.

— Защо е още буден? — попита той сестрата с тих, спокоен глас.

— Много се съпротивляваше. Не успях да улуча вена.

Хирургът хвърли поглед към Итън.

— Добре, дръжте го тук, докато не се унесе. Още колко остава според вас?

— Десет минути.

Мъжът кимна отсечено и тръгна обратно към операционната, като бутна вратата с рамо. Езикът на тялото му бе гневен и агресивен.

— Хей! — извика Итън след него. — Искам да говоря с вас!

За няколкото секунди, през които беше отворена вратата, той успя да зърне операционната…

Хирургическа маса в центъра с големи ярки лампи около нея.

До нея — метална количка с всевъзможни хирургически инструменти.

Блестящи, грижливо подредени върху стерилизирана кърпа.

Скалпели с всякакви размери.

Триони за кост.

Форцепс.

Инструменти, чието име не знаеше, но изглеждаха застрашително.

Секунда преди вратата да се затвори, Итън видя как хирургът спира до количката и вади бургия от калъфа й.

Погледна към Итън и натисна няколко пъти копчето. Пискливият звук на мотора изпълни операционната.

Итън се задъха под болничната пижама и усети басовия ритъм на ускоряващия се пулс. Погледна обратно към поста на сестрите и зърна Пам да изчезва зад ъгъла.

За момент остана сам в коридора.

Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на скалпели и хирургическо оборудване от другата страна на двойната врата. Отдалечаващите се стъпки на сестрата. Бръмченето на флуоресцентната лампа точно над него.

Безумна мисъл — ами ако наистина е луд? Ами ако хирургът в онази операционна го отвори и наистина го оправи? Щеше ли всичко това да изчезне? Щеше ли да изгуби самоличността си? Да се превърне в друг човек в свят, където жена му и синът му не съществуват?

Успя да се надигне в седнало положение.

Беше замаян и се движеше едва-едва, но това може да се дължи и на побоя, нанесен му от шериф Поуп.

Погледна към китките си. И двете бяха закопчани с белезници за металните дръжки на носилката.

Задърпа, веригите се опънаха, ръцете му станаха пурпурни.

Болката беше непоносима.

Отпусна ръцете си и после дръпна рязко с такава сила, че стоманените ръбове се забиха в китките му. Кожата на лявата му ръка се обели и кръвта опръска чаршафа.

Краката му бяха свободни.

Прехвърли десния си през дръжката и се помъчи да стигне до стената, но не му достигнаха десетина сантиметра.

Легна обратно в носилката и за първи път хладно прецени колко добре и напълно са го прецакали — упоен, закопчан и на път да бъде вкаран в операционна, където щяха да му сторят бог знае какво.

Трябваше да признае, че когато миналия път се събуди в болницата и разговаря с д-р Дженкинс, беше минал през момент на съмнение и със страх се беше запитал дали наистина не е получил някаква травма, която се е отразила на психиката му.

Изкривила е възприятията му за хората, пространството и времето.

Защото нищо в Уейуърд Пайнс не изглеждаше смислено.

Но последните няколко факта — социопатното поведение на сестра Пам, отказът им да се вслушат във възраженията му срещу операцията — бяха потвърдили, че му няма нищо и че хората в този град му желаят злото.