Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Прегърна Бен и се опита да се изправи, но краката й сякаш бяха изчезнали.

Съдомиялната беше спряла и в къщата бе абсолютно тихо, ако не се брои трополенето на дъжда по покрива.

— Ще послужите на много по-важна цел, отколкото можете да си представите — каза Пилчър.

Тереза се помъчи да го попита какво има предвид, но устата й сякаш беше замръзнала.

Стаята стана безцветна, всичко беше в различни оттенъци на сивото — и тя почувства как клепачите й стават непоносимо тежки и се спускат.

Телцето на Бен вече се беше отпуснало, синът й лежеше в скута й и Тереза впери поглед в Пилчър, който й се усмихваше през кислородната маска и се стопяваше в мрака заедно с всичко останало.

Пилчър извади уоки-токи от джоба си и го поднесе към устата си.

— Арнолд, Пам, готов съм.

Итън, искам да се отпуснете. Чувате ли ме? Престанете да се съпротивлявате.

Итън разпозна гласа през мъглата — на психиатъра. Опита се да отвори очи, но от усилията клепачите му се надигнаха едва-едва.

Дженкинс се взираше в него през очилата си в телени рамки. Итън се опита отново да раздвижи ръце, но те бяха или счупени, или обездвижени.

— Ръцете ви са закопчани с белезници за дръжката на леглото — каза Дженкинс. — По заповед на шерифа. Не се стряскайте, но имате тежък дисоциативен пристъп.

Итън отвори уста и моментално усети колко пресъхнали са езикът и устните му, сякаш изгорени от пустинната жега.

— Какво означава това? — с мъка попита той.

— Означава, че имате провал в паметта, във възприятието на реалността и дори в идентичността си. Истинският проблем е, че реакцията е предизвикана от автомобилната катастрофа и че тези симптоми се дължат на мозъчен кръвоизлив. В момента ви готвят за операция. Разбирате ли какво ви казвам?

— Не съм съгласен — каза Итън.

— Моля?

— Не съм съгласен на операция. Искам да бъда преместен в болница в Бойси.

— Твърде рисковано е. Можете да умрете, преди да стигнете там.

— Искам да се махна веднага от този град.

Дженкинс изчезна.

Ослепителна светлина блесна в очите на Итън.

Той чу гласа на Дженкинс:

— Сестра, моля ви, успокойте го.

— Този ли?

— Не, онзи.

— Не съм луд — каза Итън.

Усети как Дженкинс го потупа по ръката.

— Никой не казва, че сте луд. Просто умът ви е повреден и трябва да го оправим.

Сестра Пам се появи в полезрението на Итън.

Красива, усмихната, действаше му някак утешаващо. Може и да беше рутинно отношение, но Итън беше готов да се хване и за сламка.

— Боже мой, господин Бърк, изглеждате просто ужасно. Да видим дали няма да мога да ви накарам да се почувствате поне мъничко по-добре, става ли?

Иглата беше великанска, най-голямата, която бе виждал някога. От върха й капеха сребристи капки от съдържанието на спринцовката, каквото и да бе то.

— Какво е това? — попита Итън.

— Просто нещо, което ще отпусне разклатените ви нерви.

— Не го искам.

— Стойте мирен.

Тя потуша вената на дясната му ръка. Итън задърпа с такава сила стоманената гривна на китката си, че пръстите му изтръпнаха.

— Не го искам!

Сестра Пам вдигна поглед и после се наведе толкова близо до лицето му, че миглите й докоснаха неговите, когато тя примигна. Той долови аромата на червилото й. Отблизо очите й бяха бистри като изумруд.

— Стойте мирен, господин Бърк. — Тя се усмихна. — Или ще забия шибаната игла до кокал.

Думите й го смразиха. Итън се замята още по-силно и белезниците задрънчаха по дръжките.

— Да не си ме докоснала — кипеше той.

— О, така ли искате да играем? — попита сестрата. — Добре.

Усмивката й не трепна, докато хващаше спринцовката като нож. Преди Итън да разбере намеренията й, тя заби цялата игла в седалищния му мускул.

Пронизващата болка се задържа, докато сестрата прекосяваше спокойно стаята към психиатъра.

— Не уцелихте вена ли? — попита Дженкинс.

— Много мърдаше.

— След колко време ще подейства?

— Най-много след петнайсет. В операционната готови ли са?

— Да, закарайте го. — Дженкинс насочи последните си думи към Итън, докато бутаха носилката му към вратата. — Ще мина да ви видя, след като приключат с рязането и лепенето. Успех, Итън. Ще ви оправим.

— Не съм съгласен — каза Итън с цялата решителност, която успя да изстиска от себе си, но Дженкинс вече беше излязъл.

С подутите си очи Итън следеше движението на сестра Пам около носилката. Тя хвана дръжката и носилката се задвижи. Едно от предните й колела скърцаше, докато се въртеше върху линолеума.