Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Това, което правите… — каза тя, без да откъсва поглед от съпруга си. — Ако е някаква лъжа… ще бъде ужасно жестока. Да предложите на опечалена вдовица шанс да види отново съпруга си.

Тереза погледна към Пилчър.

— Истина ли е? — попита тя.

— Да.

— Искам да ви повярвам — каза тя.

— Зная.

— Ужасно много го искам.

— Разбирам, че е скок на сляпо — рече той.

— Идвате по никое време, при това точно в тази нощ. Когато съм уморена, пияна и пълна до пръсване с мисли за него. Съмнявам се да е случайно съвпадение.

Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.

Вдигна я.

Тереза го гледаше.

Пое дълбоко дъх и издиша.

После тръгна през дневната към стълбището.

— Къде отивате? — попита Пилчър.

— Да взема сина си.

— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?

Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.

— Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?

— Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?

Тереза кимна.

— Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.

— Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.

— Да.

Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна, че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.

Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.

Момчето се размърда.

— Бен — каза тя. — Събуди се.

Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.

— Още е тъмно — каза той.

— Знам. Имам изненада за теб.

— Наистина ли?

— Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.

Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.

Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.

— Татко жив ли е? — попита той.

Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.

Как се беше изразил Пилчър?

Скок на сляпо.

— Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.

Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.

Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.

— Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?

— Бен.

Ръкуваха се.

— На колко си години, Бен?

— На седем.

— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?

— Каза, че ще ни заведете при татко.

— Точно така.

Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.

— Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.

Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.

Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.

Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.

— Чакайте — каза тя.

— Какво има? — попита Пилчър.

Какво си мислеше, по дяволите? Итън щеше да я убие. Ако беше само тя — може би, но как можеше да излага на риск сина си?

— Какво има, мамо?

— Няма да правим това — каза тя, запуши стъклениците и ги остави на масата.

Пилчър впери поглед в нея.

— Напълно сигурна ли сте?

— Да. Аз… просто не мога.

— Разбирам. — Пилчър взе стъклениците.

Докато ставаше, Тереза погледна към Бен. В очите на момчето имаше сълзи.

— Лягай си.

— Но аз искам да видя татко.

— Ще говорим за това по-късно. Хайде. — Тереза се обърна към Пилчър. — Съжалявам…

Думите заседнаха в гърлото й.

Пилчър беше долепил до лицето си прозрачна маска с тънък маркуч, който изчезваше в джоба на сакото му. В другата си ръка държеше малък спрей.

— Не, моля ви…

От спрея излетя фина мъгла.

Тереза се опита да задържи дишането си, но вече чувстваше веществото на върха на езика си — като подсладен течен метал. Мъглата полепна по кожата й. Почувства как порите й я поемат. Беше в устата й, много по-студена от температурата в стаята, спускаше се в гърлото й като струйка течен азот.