Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Имаш ли нещо, с което да се затвори раната? — попита той.

Тя поклати глава.

— Само тиксо.

— Дай го. По-добре от нищо.

Бевърли примъкна брезентовия чувал и пъхна ръка вътре.

— Сънувах ли, че ми каза, че си дошла тук през осемдесет и пета, или наистина се е случило? — попита Итън.

— Случи се. — Тя извади тиксото. — Какво трябва да направя? Не съм обучена да оказвам първа помощ.

— Просто го увий няколко пъти около крака ми.

Бевърли освободи края на лепенката и започна внимателно да облепя бедрото на Итън.

— Много ли е стегнато?

— Не, добре е. Трябва да спреш кървенето.

Тя уви тиксото пет пъти, после скъса лентата.

— Ще ти кажа нещо — рече Итън. — Но няма да ми повярваш.

— Да видим.

— Аз дойдох тук преди пет дни…

— Вече ми го каза.

— Датата беше двайсет и четвърти септември две хиляди и дванайсета.

За момент тя само го зяпаше мълчаливо.

— Да си чувала случайно за айфон? — попита Итън.

Тя поклати глава…

— Интернет говори ли ти нещо? Фейсбук? Туитър?

… и продължи да я клати.

Итън каза:

— Твоят президент е…

— Роналд Рейгън.

— През две хиляди и осма Америка избра първия си чернокож президент, Барак Обама. Да си чувала за трагедията с „Чалънджър“?

Итън забеляза, че фенерчето започва да трепери в ръката й.

— Не.

— За падането на Берлинската стена?

— Не, нищо.

— За двете войни в Залива? За Единайсети септември?

— Да не си играеш някаква игра с мен? — Очите й се присвиха; в погледа й се четяха една мярка гняв и две страх. — О, господи. Ти си от тях, нали?

— Разбира се, че не. На колко си години?

— На трийсет и четири.

— И рожденият ти ден е…

— На първи ноември.

— Коя година?

— Хиляда деветстотин и петдесета.

— Сега би трябвало да си на шейсет и една, Бевърли.

— Не разбирам какво означава това — промълви тя.

— Значи сме двама.

— Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.

— Какви ги говориш?

— Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.

— Защо са тези правила?

— Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.

Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенката, но скоро трябваше да я разхлаби.

— Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.

— Не съм с тях. Които и да са те .

В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.

Итън се облегна на стената.

Ледените тръпки и болежките се засилваха.

Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.

Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.

— Гориш — каза тя.

— Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.

— Защото не знам.

— Знаеш повече от мен.

— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.

— Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?

Тя се разсмя — тъжно и примирено.

— По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.

— Каква лъжа?

— Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.

— Където раят е дом.

— Какво?

— Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.

— Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея чук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.

— И ти просто му повярва?

— Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.

— Но после спомените са се върнали.

— Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…