— Имаш ли нещо, с което да се затвори раната? — попита той.
Тя поклати глава.
— Само тиксо.
— Дай го. По-добре от нищо.
Бевърли примъкна брезентовия чувал и пъхна ръка вътре.
— Сънувах ли, че ми каза, че си дошла тук през осемдесет и пета, или наистина се е случило? — попита Итън.
— Случи се. — Тя извади тиксото. — Какво трябва да направя? Не съм обучена да оказвам първа помощ.
— Просто го увий няколко пъти около крака ми.
Бевърли освободи края на лепенката и започна внимателно да облепя бедрото на Итън.
— Много ли е стегнато?
— Не, добре е. Трябва да спреш кървенето.
Тя уви тиксото пет пъти, после скъса лентата.
— Ще ти кажа нещо — рече Итън. — Но няма да ми повярваш.
— Да видим.
— Аз дойдох тук преди пет дни…
— Вече ми го каза.
— Датата беше двайсет и четвърти септември две хиляди и дванайсета.
За момент тя само го зяпаше мълчаливо.
— Да си чувала случайно за айфон? — попита Итън.
Тя поклати глава…
— Интернет говори ли ти нещо? Фейсбук? Туитър?
… и продължи да я клати.
Итън каза:
— Твоят президент е…
— Роналд Рейгън.
— През две хиляди и осма Америка избра първия си чернокож президент, Барак Обама. Да си чувала за трагедията с „Чалънджър“?
Итън забеляза, че фенерчето започва да трепери в ръката й.
— Не.
— За падането на Берлинската стена?
— Не, нищо.
— За двете войни в Залива? За Единайсети септември?
— Да не си играеш някаква игра с мен? — Очите й се присвиха; в погледа й се четяха една мярка гняв и две страх. — О, господи. Ти си от тях, нали?
— Разбира се, че не. На колко си години?
— На трийсет и четири.
— И рожденият ти ден е…
— На първи ноември.
— Коя година?
— Хиляда деветстотин и петдесета.
— Сега би трябвало да си на шейсет и една, Бевърли.
— Не разбирам какво означава това — промълви тя.
— Значи сме двама.
— Хората тук… те изобщо не разговарят за нищо извън Уейуърд Пайнс — каза тя. — Това е едно от правилата.
— Какви ги говориш?
— Наричат го „живей в сегашния момент“. Не са позволени никакви разговори за политика. Нито за предишния ти живот. Никакви обсъждания на попкултура — филми, книги, музика. Или поне на нещата, които не са налични в града. Не знам дали си забелязал, но тук почти няма търговски марки. Дори парите са шантави. Доскоро не си давах сметка, но всички пари са от петдесетте и шейсетте. Няма по-късни. А също така няма календари и вестници. Знам откога съм тук само защото си водя дневник.
— Защо са тези правила?
— Не знам, но наказанието за нарушаването им е сурово.
Кракът на Итън пулсираше от стегнатото тиксо, но поне кървенето бе намаляло. Остави засега лепенката, но скоро трябваше да я разхлаби.
— Ако открия, че си с тях… — започна Бевърли.
— Не съм с тях. Които и да са те .
В очите й напираха сълзи. Тя примигна и ги избърса.
Итън се облегна на стената.
Ледените тръпки и болежките се засилваха.
Още чуваше дъжда по покрива, отвъд витражния прозорец продължаваше да е нощ.
Бевърли вдигна одеялото от пода и го метна на раменете му.
— Гориш — каза тя.
— Попитах те какво е това място, но ти така и не ми отговори.
— Защото не знам.
— Знаеш повече от мен.
— Колкото повече научаваш, толкова по-странно става. По-добре да знаеш по-малко.
— Прекарала си тук цяла година. Как си успяла да оцелееш?
Тя се разсмя — тъжно и примирено.
— По същия начин, по който и всички останали… с повтаряне на лъжата.
— Каква лъжа?
— Че всичко е идеално. Че всички живеем в идеалното градче.
— Където раят е дом.
— Какво?
— Където раят е дом. Видях го снощи написано на един билборд в покрайнините, докато се опитвах да се махна от града.
— Когато се събудих за първи път тук, бях толкова объркана и така ме болеше от катастрофата, че им повярвах, когато ми казаха, че живея чук. Цял ден се мотах като в мъгла и после шериф Поуп ме намери. Изпрати ме до „Биергартен“, където се запознахме с теб. Каза ми, че работя там, макар че никога през живота си не съм била барманка. После ме заведе до една малка къща, която не бях виждала никога дотогава, и ми каза, че това бил домът ми.
— И ти просто му повярва?
— Нямах спомени, с които да съпоставя твърденията му, Итън. По онова време знаех единствено името си.
— Но после спомените са се върнали.
— Да. И разбрах, че нещо изобщо не е наред. Не можех да установя контакт с външния свят. Знаех, че това не е моят живот. Но имаше нещо… не знам, нещо зло у Поуп. Инстинктивно разбирах, че е по-добре да не го питам за каквото и да било. Нямах кола, така че започнах да правя дълги разходки към покрайнините на града. И тогава стана нещо странно. Всеки път, когато приближавах мястото, където пътят обръща обратно, познай кой се появяваше. Просветна ми, че Поуп всъщност не е шериф. А надзирател. На всички живеещи тук. Осъзнах, че явно ме следи по някакъв начин, така че два месеца си държах главата наведена, ходех на работа, прибирах се у дома, завързах няколко приятелства…
Читать дальше