Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Тя идваше — чуваше бързите й стъпки по линолеума на карета.

Обърна се и я загледа как приближава в онази своя чудесна старомодна сестринска униформа.

Пам спря недалеч от него.

Когато я беше видял за първи път, бе сметнал, че е с десетина сантиметра по-висока. И с няколко години по-възрастна.

— Не мога да ви пусна да си тръгнете, Итън — каза тя. — Не и докато не разберем какво ви има.

Вратата на асансьора се отвори със скърцане.

Итън отстъпи назад и се озова в кабината.

— Благодаря за помощта и загрижеността — каза той и натисна бутон П три пъти, докато не светна. — Но мисля, че разбрах.

— Какво?

— На този град му има нещо.

Пам сложи крак на прага и спря вратата.

— Итън. Моля ви. Не мислите ясно.

— Махнете си крака.

— Тревожа се за вас. Всички се тревожим.

Беше се облегнал на стената. Сега се отблъсна от нея и пристъпи напред, спря на сантиметри от Пам и впери поглед в нея през процепа на вратата.

Погледна надолу и побутна върха на бялата й обувка с върха на своята черна.

Известно време тя удържа и Итън започна да се пита дали няма да му се наложи да прибегне до сила, за да я накара да отстъпи.

Накрая тя дръпна крака си.

Спря на тротоара и се огледа. Градчето изглеждаше доста притихнало за късния следобед. Не можеше да чуе нито една кола. Всъщност не се чуваше нищо, освен песните на птиците и шумоленето на вятъра в короните на трите високи бора, които се издигаха над тревната площ пред болницата.

Излезе на средата на улицата.

Отново спря и се заслуша.

Слънцето грееше приятно лицето му.

Лекият ветрец бе приятно хладен.

Погледна към небето. Сякаш бе направено от тъмносин кристал.

Без облаци.

Абсолютно съвършено.

Безспорно мястото беше прекрасно, но за първи път тези скални стени, които ограждаха долината, будеха в него нещо различно от благоговение. Не можеше да обясни защо, но го изпълваха със страх. С някакъв смътен, неясен ужас.

Почувства се… странно.

Може би наистина имаше травма. А може би не.

Може би изолацията от външния свят през последните пет дни започваше да си казва своето.

Без айфон, без интернет, без Фейсбук.

Изглеждаше невъзможно, като се замисли — да няма контакт със семейството си, с Хаслър, с никого извън Уейуърд Пайнс.

Тръгна към шерифския участък.

По-добре просто да се махне. Да помисли. Да прецени положението от другата страна на тези отвесни скали.

От комфорта на нормалния град.

Защото нещо тук определено не беше наред.

— Шериф Поуп тук ли е?

Белинда Моран вдигна глава от пасианса си.

— Здравейте — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

Този път Итън попита мъничко по-силно.

— Шерифът тук ли е?

— Не, излезе за минутка.

— Значи скоро ще се върне?

— Не зная кога ще се върне.

— Но вие казахте „за минутка“, така че си помислих…

— Това е просто израз, младежо.

— Помните ли ме? Агент Бърк от Сикрет Сървис?

— Да. Този път сте с риза. Така изглеждате много по-добре.

— Някой да ме е търсил?

Тя присви очи и наклони глава настрани.

— Това пък защо?

— Защото казах на някои хора, че могат да ме търсят тук.

Белинда поклати глава.

— Никой не ви е търсил.

— Нито жена ми Тереза, нито агент Адам Хаслър?

— Никой не ви е търсил, господин Бърк. И не е трябвало да им казвате да ви търсят тук.

— Трябва отново да използвам телефона в заседателната зала.

Белинда се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо?

Тя нямаше отговор на това, само продължи да се мръщи.

— Тереза, аз съм. Просто се опитвам да се свържа с теб. Отново бях в болницата. Не знам дали си звъняла в шерифския участък, но нямам никакви съобщения. Още съм в Уейуърд Пайнс. Не успях да намеря телефона и портфейла си, но това място ми писна. Смятам да заема патрулна кола от шерифа. Ще ти звънна довечера от Бойси. Липсваш ми, обичам те.

Наведе се напред, прекъсна и затвори очи, за да си спомни.

Номерът изникна в ума му.

Набра го, изслуша четирите позвънявания, след което отговори същият глас като миналия път.

— Сикрет Сървис.

— Обажда се Итън Бърк. Търся Адам Хаслър.

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— С Марси ли разговарям?

— Да.

— Помните ли вчерашния ни разговор?

— Знаете ли, сър, всеки ден получаваме много обаждания и просто не мога да запомня всеки…

— Казахте ми, че ще предадете съобщение на Адам Хаслър.

— Относно какво?

Итън затвори очи и пое дълбоко дъх. Ако я обидеше сега, тя просто щеше да прекъсне. Ако изчакаше, докато се върне в Сиатъл, можеше да я направи на пух и прах пред всички и да я уволни на мига.