Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Итън Бърк.

— Много добре. И тъй, знаете ли къде се намирате, Итън?

Усещаше отговора в ума си, но също и объркването — сякаш няколко реалности се надпреварваха помежду си.

В една от тях се намираше в Сиатъл.

В друга лежеше в болница.

В трета беше в идилично планинско градче на име… на мястото на името имаше празнина.

— Итън.

— Да?

— Ако ви кажа, че се намирате в болница в Уейуърд Пайнс, това ще отприщи ли нещо?

Не само че отприщи нещо, а върна всичко на мястото му изведнъж, като внезапен удар на център-нападател. Спомените за последните четири дни се подредиха в поредица от събития, в които беше сигурен.

— Добре — рече Итън. — Добре. Спомням си.

— Всичко ли?

— Така мисля.

— Какъв е последният ви спомен?

Нужни му бяха няколко секунди да го изрови и да махне паяжините от синапсите си, но се справи.

— Имах ужасно главоболие. Седях на тротоара на Главната улица и…

— И сте изгубили съзнание.

— Именно.

— Още ли ви мъчи главоболие?

— Не, изчезнало е.

— Аз съм доктор Дженкинс.

Мъжът стисна ръката му и се настани на един стол до леглото.

— Какъв доктор сте? — попита Итън.

— Психиатър. Итън, искам да ми отговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против. Казали сте някои интересни неща на доктор Майтър и сестрата, когато са ви довели тук. Знаете ли какво имам предвид?

— Не.

— Говорили сте за труп в една къща в града. И че не сте успели да се свържете със семейството си.

— Не си спомням да съм разговарял със сестра или лекар.

— Не сте били на себе си. Итън, имате ли психически заболявания?

Досега Итън беше легнал в леглото.

Сега се надигна с мъка.

Между щорите проникваше ярка слънчева светлина.

Беше ден.

На някакво първично ниво се зарадва, че е така.

— Що за въпрос е това? — попита той.

— От онези, за които ми плащат. Озовали сте се тук снощи без портфейл, без документи…

— Преди няколко дни ме измъкнаха от автомобилна катастрофа и или шерифът, или от „Бърза помощ“ не са си свършили шибаната работа. И сега съм тук без телефон, без пари и без документи. Не съм си изгубил портфейла.

— Успокойте се, Итън, никой не казва, че сте направили нещо лошо. И тъй, искам да отговорите на въпроса ми. Имате ли психични заболявания?

— Не.

— А някой ваш роднина да е страдал от такива?

— Не.

— Да сте страдали от посттравматичен стрес?

— Не.

— Но вие сте участвали във втората война в Залива.

— Откъде знаете това?

Дженкинс посочи към врата му.

Итън погледна към гърдите си и видя табелката на верижката й. Странно. Открай време я държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Не помнеше кога я беше слагал за последен път. Не мислеше, че я е взел на тръгване, и определено не помнеше да я е слагал в багажа си или да е възнамерявал да я носи.

Погледна името си, званието, номера на социалната си осигуровка, кръвната група и религиозните предпочитания („Без религ. предп“.), гравирани върху неръждаемата стомана.

Старши подофицер Итън Бърк.

— Итън?

— Какво?

— Служили сте във втората война в Залива, нали?

— Да, летях на UH-60.

— Какво е това?

— Хеликоптер „Блек Хоук“.

— Значи сте участвали в бойни действия?

— Да.

— Интензивни ли?

— Може да се каже.

— Ранявали ли са ви?

— Не разбирам какво общо има това с…

— Просто отговорете на въпроса ми, ако обичате.

— Свалиха ме във втората битка при Фалуджа през зимата на две хиляди и четвърта. Беше операция за евакуиране и току-що бяхме натоварили ранени морски пехотинци.

— Имаше ли убити?

Итън пое дълбоко дъх.

Издиша.

Ако трябваше да е честен, въпросът го бе изненадал и изведнъж откри, че събира кураж за поредицата от картини, за справянето, с които бяха отишли много психотерапевтични сесии.

Ударната вълна, когато ракетният снаряд експлодира зад него.

Откъснатата опашна част и отказващият ротор на височина четиресет и пет метра над улицата.

Внезапната центробежна сила, когато хеликоптерът започва да се върти като пумпал.

Полуделите уреди.

Невъзможността да помръдне лоста за управление.

Сблъсъкът, който се оказва далеч не толкова лош, колкото е очаквал.

Изгубва съзнание само за половин минута.

Ремъкът на седалката е заял, не може да стигне до ножа си.

— Итън. Имаше ли убити?

Куршумите на бунтовниците вече разкъсват обшивката на хеликоптера. Някой стреля с АК.

През спуканото стъкло вижда как двама медици се отдалечават, накуцвайки, от машината.