Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Тереза го изпрати до колата и остана на мократа улица под дъжда, загледана как светлините на стоповете се смаляват и изчезват през върха на хълма.

По цялата улица се виждаха лампичките на коледните дървета на съседите. С Бен още не бяха украсили тяхната елха и Тереза се съмняваше, че изобщо ще го направят тази година. Щеше да прилича твърде много на приемане на този кошмар, последно признание, че Итън никога няма да се прибере у дома.

По-късно, след като всички си заминаха по домовете, тя легна на канапето на долния етаж, като се бореше със световъртежа.

Не можеше да заспи, нито да се унесе.

Всеки път, когато отваряше очи, поглеждаше към стенния часовник, докато стрелката бавно пълзеше от два към три часа сутринта.

В 2:45, неспособна да понася повече гаденето и виенето на свят, тя се претърколи от канапето, изправи се с мъка на крака и тръгна несигурно към кухнята.

Взе една от малкото останали чисти чаши и я поднесе под крана.

Изпи я и я напълни още два пъти, преди да утоли жаждата си.

В кухнята сякаш беше паднала бомба.

Намали осветлението и започна да зарежда съдомиялната. Изпита някакво особено задоволство, че я гледа как се пълни. Включи машината и тръгна из дневната с найлонов чувал, за да събере бирени чаши, картонени чинии и салфетки.

Към четири сутринта къщата изглеждаше по-добре, а и самата тя вече не се чувстваше пияна, макар че вече усещаше пулсирането зад очите — първия признак за наближаващото главоболие.

Изпи три аспирина и застана до мивката в кухнята в тишината преди зазоряване, заслушана в тропота на дъжда по верандата.

Напълни мивката с гореща вода и сипа малко течен сапун, като гледаше как повърхността се покрива с мехури.

Потопи ръце във водата.

Задържа ги, докато паренето не стана непоносимо.

Беше стояла на абсолютно същото място онази нощ, когато Итън се беше прибрал късно от работа.

Не беше чула входната врата.

Нито стъпките му.

Търкаше един тиган, когато ръцете му я прегърнаха през кръста и усети дъха му в тила си.

— Съжалявам, Т.

— Седем-осем часът — казва тя, като продължава да търка. — Това е късно. А сега е десет и половина. Итън. Дори не знам как да го нарека.

— Как е малкото ни мъжле?

— Заспа в дневната, докато те чакаше да ти покаже трофея си.

Ядосана е, че само дланите му върху тялото и са достатъчни да я обезоръжат и стопят гнева и за части от секундата. Беше почувствала заслепяващо привличане към него още първия път, когато го видя в другия край на бара в Тини Бигс. Много нечестно преимущество.

— Утре сутринта трябва да летя за Бойси — прошепва той в ухото й.

— Рожденият му ден е в събота, Итън. Веднъж в живота се става на шест.

— Знам. И ме е яд. Но трябва да замина.

— Нали знаеш как ще приеме отсъствието ти? Колко пъти ще ме пита защо не си…

— Разбирам го много добре, Тереза. Да не мислиш, че ми е много приятно, че ще отсъствам?

Тя отблъсква ръцете му от бедрата си и се обръща към него.

— Тази нова задача свързана ли е с опитите да намерите нея?

— Точно сега не ми е до тези разговори, Тереза. Трябва да съм станал след пет часа, за да хвана самолета. А дори не съм си приготвил багажа.

Прекосява половината кухня, преди да спре и да се обърне към нея.

За момент двамата само се гледат в очите над масата, на която има чиния изстинала храна — последната, която Итън ще изяде под покрива на тази къща.

— Знаеш, че всичко приключи — казва той. — Продължихме нататък. А ти се държиш така, сякаш…

— Просто се уморих, Итън.

— От какво?

— Все работиш, работиш, работиш. И какво остава за нас? Трохите.

Той не отговаря, но тя вижда как мускулите на лицето му потръпват.

Дори и толкова късно вечерта, след петнайсетчасов работен ден, Итън изглежда изумително под лампата в своя черен костюм, който никога няма да й омръзне.

Гневът й вече утихва.

Част от нея иска да отиде при него, да бъде с него.

Така я привлича.

Сякаш с някаква магия.

Тя отива при него в средата на къщата и той я прегръща и заравя нос в косата й. Прави го често напоследък, сякаш се опитва да долови отново онази миризма от първата среща — смес от парфюм, шампоан за коса и нещо друго, което беше накарало сърцето му да прескочи. Но сега миризмата или се е променила, или е изчезнала, или е станала такава неразделна част от него, че той вече не може да я долови — а когато успяваше, винаги се връщаше към онези първи дни. Миризмата е по-важна дори от късата й руса коса и зелените й очи. Усещане за нещо ново. За нещо свежо. Като слънчев октомврийски следобед, когато небето е яркосиньо, по околните планини има свеж сняг, а дърветата в града тъкмо започват да се обагрят в есенни цветове.