Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Привлича я към себе си.

Болката и срамът от всичко, което й е причинил, още са живи. Не е сигурен, но подозира, че ако тя му бе сторила същото, с него вече щеше да е свършено, възхищава се на любовта й към него. На верността й. Изобщо не ги заслужава и това само засилва чувството му за срам.

— Ще ида да го видя — прошепва Итън.

— Добре.

— Когато сляза обратно, ще останеш ли с мен, докато вечерям?

— Разбира се.

Той мята палтото си на парапета, събува черните си обувки и тихо се качва по стълбите, като прескача скърцащото пето стъпало.

Нататък дъските са добре заковани и не след дълго той стои пред спалнята и открехва вратата, докато ивицата светлина не осветява пространството между прага и касата на прозореца.

За петия рожден ден на Бен бяха изрисували стаята му като космос. Чернота. Звезди. Вихрушки на далечни галактики. Планети. Тук-там по някоя космическа сонда или ракета. Реещ се в безвъздушното пространство астронавт.

Синът му спи сред безпорядък от одеяла, стиснал в ръка малкия си трофей — пластмасово боядисано със златна боя момче, ритащо футболна топка.

Итън тихо пристъпва напред, като избягва парчета от „Лего“ и други играчки.

Прикляка край леглото.

Очите му са свикнали достатъчно с тъмното, за да различи детайлите от лицето на Бенджамин.

Мекота.

Спокойствие.

В момента са затворени, но очите му са същите като на майка му — бадемови.

А устата му е като на Итън.

Коленичил в тъмното до леглото на сина си, който скоро ще стане на шест, Итън изпитва осезаема болка, че напълно е пропуснал още един ден от живота му.

Момчето му е най-съвършеното и най-прекрасно нещо, което е виждал някога, и той остро чувства неумолимия ход на хилядите моменти с този малък човек, който ще стане мъж по-скоро, отколкото може да си представи.

Докосва бузата на Бен с опакото на дланта си.

Навежда се и целува момчето по челото.

Прибира кичур коса зад ухото му.

— Толкова се гордея с теб — прошепва той. — Дори не можеш да си представиш.

Миналата година, на сутринта в последния ден от живота си, преди да умре от старост и пневмония в старческия дом, баща му го беше попитал с дрезгав глас:

— Прекарваш ли достатъчно време със сина си?

— Колкото мога — беше отвърнал той, но баща му прочете лъжата в очите му.

— Ти ще изгубиш. Итън. Ще дойде ден, когато ще порасне и ще бъде твърде късно. Ще си готов да дадеш всичко на света, за да можеш да прекараш и един час със сина си като момче. Да го прегърнеш. Да му почетеш. Да играеш на топка с някого, в чиито очи не можеш да направиш нищо лошо. Той още не вижда недостатъците ти. Гледа те с чиста любов, а тя няма да продължи дълго, така че му се радвай, докато я има.

Итън често си мисли за този разговор, най-вече през нощта, докато всички около него спят, а животът профучава със скоростта на светлината. Бремето на сметките, бъдещите и миналите провали и всички онези моменти, в които го няма, цялата изгубена радост — всичко това тежи като камък на гърдите му.

— Чуваш ли ме? Итън?

Понякога има чувството, че не може да си поеме дъх.

Понякога мислите му препускат така бързо, че трябва да намери един идеален спомен.

И да се вкопчи в него.

Като в спасителен пояс.

— Итън, искам да се хванеш за гласа ми и да го оставиш да те върне в съзнание.

Връща се към него отново и отново, докато безпокойството отшумява, идва умората и той най-сетне може да заспи.

— Знам, че е трудно, но трябва да опиташ.

Да потъне в единствената част от дните си, която може да му предложи покой…

— Итън.

В сънищата.

Очите му рязко се отвориха.

Към лицето му бе насочена светлина — малка, фокусирана, ослепително ярка синя точка.

Фенерче.

Примигна, светлината изчезна и когато отвори отново очи, някакъв мъж се бе надвесил на педя от лицето му и го гледаше през очилата си със златни рамки.

Малки черни очи.

Бръсната глава.

Леко посребрената брада беше единственият признак за възрастта на мъжа. Иначе кожата му бе гладка и чиста.

Той се усмихна, показвайки малки съвършени бели зъби.

— Сега вече ме чувате, нали?

В тона му имаше нещо официално. Намек за учтивост.

Итън кимна.

— Знаете ли къде се намирате?

Итън се замисли за момент — беше сънувал Сиатъл, Тереза и Бен.

— Да започнем с нещо друго. Знаете ли как се казвате? — попита го мъжът.