Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Марси, беше относно мъртъв агент на Сикрет Сървис в Уейуърд Пайнс, Айдахо.

— Хм. Е, щом съм казала, че ще му предам съобщението, значи със сигурност съм го направила.

— Но той не ми се обади. Това не ви ли се струва странно? Агент от филиала на Хаслър, моя милост, намира друг агент, който е бил убит. Агент, за чието издирване бях пратен тук. И ето че са изминали двайсет и четири часа, а Хаслър не ме е потърсил. Не е ли странно?

Последва кратка пауза.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искал да говоря незабавно с агент Хаслър.

— О, съжалявам, но в момента не е на разположение. Мога ли да ви…

— Къде е той?

— Не е на разположение.

— Къде е той!

— В момента не е на разположение, но съм сигурна, че ще ви се обади при първа възможност. Просто е затрупан с работа.

— Коя сте вие, Марси?

Някой изтръгна телефона от ръката му.

Поуп тресна слушалката. Очите на шерифа задълбаха Итън като горящи въглени.

— Кой ви каза, че можете да идвате тук и да ползвате телефона ми?

— Никой, аз просто…

— Точно така. Никой. Ставайте.

— Моля?

— Казах „ставайте“. Или ще излезете сам оттук, или лично ще ви извлека през фоайето до изхода.

Итън бавно се изправи и се обърна към шерифа от другата страна на масата.

— Разговаряте с федерален агент, сър.

— Не съм убеден.

— Какво означава това, по дяволите?

— Идвате тук без документи, без телефон, без нищо…

— Обясних положението си. Отидохте ли до номер шестстотин и четири на Първо авеню, за да видите тялото на агент Евънс?

— Да.

— И?

— Случаят се разследва.

— Значи сте извикали криминалисти, които да…

— Взети са всички мерки.

— Какво означава това?

Поуп само го изгледа. „Този е смахнат и няма на кого да се довериш на това място — помисли си Итън. — По-добре вземи кола и се махай оттук. И му набий канчето, след като се върнеш с тежката артилерия. Ще си изгуби значката и ще му бъде повдигнато обвинение за възпрепятстване на федерално разследване“.

— Искам да ви помоля за една услуга — примирително рече Итън.

— Каква?

— Да взема на заем една от колите ви.

Шерифът се изсмя.

— Защо?

— Ами мисля, че е очевидно. Заради катастрофата останах без кола.

— Това не ви е „Херц“.

— Нужен ми е транспорт, Арнолд.

— Просто е невъзможно.

— Това нали е вашият шерифски участък? Можете да правите каквото си искате, нали?

Шерифът примигна.

— Нямам кола, с която да ви услужа. — Поуп тръгна покрай масата. — Да вървим, господин Бърк.

Той спря до отворената врата и зачака.

Когато Итън се озова до него, Поуп сграбчи ръката му. Силните му пръсти се впиха в бицепса му.

— Може да се наложи да ви задам някои въпроси в близко бъдеще — каза шерифът.

— Относно какво?

Поуп само се усмихна.

— Изобщо не помисляйте да напускате града.

Докато се отдалечаваше от участъка, Итън се озърна през рамо. Поуп го наблюдаваше през цепка между щорите в заседателната зала.

Слънцето се беше скрило зад планините.

Градчето тънеше в тишина.

Итън измина една пряка от шерифския участък и седна на бордюра на тихата улица.

— Нещо не е наред — прошепна той и продължи да го повтаря.

Чувстваше се слаб и гладен.

Опита се да подреди всичко, случило се от пристигането му в Уейуърд Пайнс. Да си състави пълна картина. Мислеше си, че ако успее да види всичко наведнъж, всички шантави случки ще си застанат по местата в проблем, който може да се реши. Или поне в нещо смислено. Но колкото повече се опитваше, толкова повече му се струваше, че се лута в мъгла.

Откровение — седенето тук нямаше да реши абсолютно нищо.

Изправи се и тръгна към Главната.

„Иди в хотела. Може би там те чака съобщение от Тереза или Хаслър“.

Напразни надежди. Знаеше го. Нямаше да има никакво съобщение. Нямаше да намери нищо, освен враждебност.

„Не полудявам.

Не полудявам“.

Повтори името си. Номерът на социалната си осигуровка. Домашният си адрес в Сиатъл. Моминското име на Тереза. Датата на раждането на сина им. Всичко му се струваше реално. Като късчета информация, оформяща самоличността му.

Утеха в имена и цифри.

Някакъв звън от съседната пряка привлече вниманието му.

От другата страна на улицата имаше празен парцел с няколко маси за пикник, скари и яма за подкови. Няколко семейства се бяха събрали на парти — група жени разговаряха до два червени хладилника. Двама мъже обръщаха бургери и хотдог на скарата и пушекът се издигаше на сини спирали в неподвижния вечерен въздух. От миризмата на печено месо стомахът на Итън го заболя и той си даде сметка, че е много по-гладен, отколкото предполагаше.