Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Някъде по-нататък се затвори врата. Итън забеляза къщата, от която долетя звукът — зелена, с бели первази. Веранда с люлка. Третата отляво.

Пресече улицата и тръгна по тротоара, докато не се озова пред нея.

Мъничък преден двор с безупречна зелена трева. Веранда под сянката на стар бор. Върху пощенската кутия имаше непозната фамилия. Постави ръце на оградата. Свечеряваше се. Лампите тъкмо започваха да светят в околните къщи. От време на време от някой отворен прозорец долитаха откъси от разговор.

Долината тънеше в тишина и се охлаждаше, а високите части на планините улавяха последната светлина на деня.

Вдигна резето и отвори портата.

Тръгна по старата каменна пътека към верандата.

Стъпалата изскърцаха под тежестта му.

Застана пред входната врата.

От другата страна се чуваха гласове.

Стъпки.

Част от него не искаше да ги безпокои.

Почука леко на външната врата и отстъпи крачка назад.

Изчака цяла минута, но никой не се появи.

Втория път почука по-силно.

Чуха се приближаващи стъпки. Ключалката изщрака. Дървената врата се отвори.

Широкоплещестият мъж го погледна през стъклото.

— Мога ли да ви помогна?

Итън искаше само да я види отблизо, на светлината на верандата. Да се увери, че не е тя, че не се е побъркал. И да продължи нататък с безбройните си други проблеми в този град.

— Търся Кейт.

За момент мъжът го гледаше мълчаливо.

Накрая отвори стъклената врата.

— Кой сте вие?

— Итън.

— Кой?

— Стар приятел.

Мъжът отстъпи обратно в къщата и завъртя глава.

— Скъпа, би ли дошла на входа за малко?

Итън не успя да чуе добре отговора й.

— Нямам представа — каза мъжът.

И тогава тя се появи — сянка в края на коридора към кухнята. Мина за момент под светлината на една лампа и продължи боса през дневната към вратата.

Мъжът се дръпна настрани и тя зае мястото му.

Итън впери поглед в нея през стъклената врата.

Затвори очи и ги отвори отново. Още стоеше на верандата, а тя все така беше зад стъклото. Невъзможно.

— Да? — каза тя.

Тези очи.

Нямаше как да ги сбърка.

— Кейт?

— Да?

— Хюсън?

— Това беше моминското ми име.

— Боже мой.

— Извинете… познаваме ли се?

Итън не можеше да откъсне поглед от нея.

— Аз съм — каза той. — Итън. Дойдох да те търся, Кейт.

— Мисля, че ме бъркате с някоя друга.

— Бих те познал навсякъде. И на всяка възраст.

Тя погледна през рамо.

— Всичко е наред, Чарлз. След малко идвам.

Кейт отвори вратата и стъпи на изтривалката. Беше облечена в кремави панталони и избеляла синя блуза без ръкави.

Носеше годежен пръстен.

Миришеше като Кейт.

Но беше стара.

— Какво става? — попита Итън.

Тя го хвана за ръка и го поведе към люлката в края на верандата.

Седнаха.

Къщата й се намираше на малко възвишение с изглед към долината и градчето. Всички околни къщи вече светеха и на небето се бяха появили три звезди.

Откъм един храст се чу щурец или запис на щурец.

— Кейт…

Тя постави ръка върху крака му, стисна леко и се наведе към него.

— Наблюдават ни.

— Кой?

— Шшш. — Със съвсем леко движение на пръста посочи към тавана и прошепна: — И ни слушат.

— Какво е станало с теб? — попита Итън.

— Още съм красива, не мислиш ли? — Саркастичният, хаплив тон си беше типичен за Кейт. Тя се загледа за известно време в скута си и когато вдигна глава, очите й блестяха от напиращите сълзи. — Когато вечер заставам пред огледалото и се реша, още си мисля за ръцете ти по тялото ми. Нещата не са такива, каквито бяха навремето.

— На колко си години, Кейт?

— Вече не знам. Трудно е да ги следя.

— Дойдох да те търся преди четири дни. Изгубиха контакт с теб и Евънс и ме пратиха да те намеря. Евънс е мъртъв. — Новината като че ли изобщо не й подейства. — Защо бяхте дошли с Бил?

Тя само поклати глава.

— Какво става тук, Кейт?

— Не зная.

— Но ти живееш тук.

— Да.

— Откога?

— От години.

— Това е невъзможно. — Итън стана. В главата му беше пълна каша.

— Нямам отговори за теб, Итън.

— Трябва ми телефон, кола, пистолет, ако имаш…

— Не мога, Итън. — Тя също се изправи. — Трябва да си вървиш.

— Кейт…

— Веднага.

Той хвана ръцете й.

— Била си ти, когато изгубих съзнание снощи на улицата. — Загледа се в лицето й. Имаше бръчки по челото и при очите, но въпреки това си оставаше прекрасно. — Знаеш ли какво се е случило с мен?

— Престани. — Тя се опита да се освободи.

— Загазил съм — каза той.