Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Излезе на шосето с плавен ляв завой и постепенно ускори, насочвайки се на юг.

Мина покрай кръчмата, хотела и кафенето.

И покрай болницата седем преки по-нататък.

Нямаше покрайнини.

Сградите просто свършваха.

Натисна газта.

Господи, беше чудесно да е на път, най-сетне да се махне. Тежестта падаше от раменете му с всяко завъртане на коляновия вал. Трябваше да го направи още преди два дни.

Тук нямаше никакви следи от живот, пътят беше като права линия през гората от борове, които бяха толкова огромни, че сигурно се издигаха на това място от столетия.

Нахлуващият в купето въздух беше хладен и наситен с аромат на смола.

Между дърветата и тук-там по пътя се стелеше мъгла.

Фаровете я пронизваха, но видимостта намаляваше.

Лампичката на резервоара светна.

По дяволите.

Пътят на юг от града се виеше на серпентини на няколкостотин метра нагоре към прохода и изкачването щеше да започне всеки момент. Нямаше шанс бензинът да му стигне. Трябваше да обърне още сега, да се върне в града и да налее достатъчно, за да се добере до Лоумън.

Натисна спирачката пред дългия остър завой.

Мъглата тук беше гъста като супа и ослепително бяла на светлината на фаровете. Итън запълзя напред, ориентирайки се единствено по едва видимата двойна осева линия.

Пътят се изправи и излезе от мъглата и дърветата.

В далечината имаше билборд.

Все още беше на около сто и петдесет метра от него и успя да различи само четири изрисувани фигури, хванати за ръце.

С големи белозъби усмивки.

Момче с къси панталони и раирана риза.

Майка и дъщеря в рокли.

Бащата в костюм, с мека шапка, махащ приветливо.

Под идеалното усмихващо се семейство с големи четвъртити букви пишеше:

ДОБРЕ ДОШЛИ В УЕЙУЪРД ПАЙНС,

КЪДЕТО РАЯТ Е ДОМ

Итън ускори покрай билборда. Пътят минаваше покрай някаква ограда, фаровете осветиха пасище и стадо говеда.

Светлини в далечината.

Пасището остана зад него.

Не след дълго отново минаваше покрай къщи.

Пътят стана по-широк, жълтата осева линия изчезна.

Намираше се на Първо авеню.

Беше се върнал в града.

Итън отби и спря, впери поглед през предното стъкло, опитвайки се да овладее надигащата се паника. Имаше просто обяснение — беше пропуснал завоя за прохода. Бе минал покрай него в онази гъста мъгла.

Обърна, излезе отново на шосето и когато стигна пасището, вече беше вдигнал сто.

Когато се озова отново сред високите борове и мъглата, затърси някакъв знак, показващ отклонението за прохода, но такъв нямаше.

В най-острата част на завоя отби и дръпна ръчната спирачка.

Остави двигателя включен и слезе в нощта.

Прекоси пътя и тръгна покрай него.

Мъглата беше толкова гъста, че колата изчезна напълно след трийсетина метра. Още чуваше двигателя, но с всяка крачка звукът ставаше все по-глух.

Измина двеста метра, преди да спре.

Намираше се в другия край на завоя, където пътят отново се изправяше и продължаваше към града.

Ръмженето на двигателя вече изобщо не се чуваше.

Нямаше никакъв вятър, дърветата се извисяваха мълчаливо към небето.

Мъглата се стелеше навсякъде около него и като че ли носеше някакъв електрически заряд, но Итън знаеше, че бръмченето е само някакъв микроскопичен шум в самия него, в неговата глава, плод на пълната липса на звук.

Невъзможно.

Пътят не би трябвало да обръща тук.

Трябваше да продължи още километър през гората и да започне дългата серия завои нагоре по планината на юг.

Слезе предпазливо от пътя и навлезе в гората.

От боровите иглички по земята имаше чувството, че стъпва върху възглавници.

Въздухът бе влажен и пронизващ.

Тези дървета… никога не беше виждал толкова високи борове и поради липсата на растителност долу движението между масивните стволове беше лесно — гора с място за дишане. На такова място човек можеше да се изгуби за нула време.

Излезе от мъглата и когато погледна нагоре, видя леденостудената светлина на звездите между върховете на дърветата.

След още петдесет метра спря. Трябваше да се връща. Със сигурност имаше и други пътища, водещи извън града, и той вече чувстваше, че започва да губи ориентация. Озърна се през рамо, помисли си, че вижда приблизителната посока, от която беше стигнал до това място, но не беше съвсем сигурен. Всичко му изглеждаше едно и също.

От гората пред него се разнесе писък.

Замръзна.

Чуваше туптенето на сърцето си и нищо друго.

Такъв писък можеше да издаде единствено човешко същество, обхванато от ужас или ужасна болка. Като на хиена или банши. Като побъркан койот. Като станалия митичен „Разбойнически вик“ 4 4 Песен на Били Айдъл от едноименен албум (1983). — Б.пр. . Висок и тънък. Пронизителен. Ужасен. И на някакво по-дълбоко ниво, бръмчащо под повърхност като заровен в земята електрически кабел, беше смътното убеждение, че не го чува за първи път.