Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Усещаше студа на разранената кожа на стъпалата си и басовото туптене в тила, но болката беше заглъхнала от притока на адреналин.

Тръгна с енергична стъпка по средата на улицата, а мислите му препускаха. Беше се изкушил да претърси джобовете на мъртвеца, да види дали няма да попадне на портфейл или документи, но умният ход беше да не избързва. Да не докосва нищо. Да остави хората с латексовите ръкавици, маските на лицето и всичките им модерни инструменти да напълнят онази стая.

Все още не можеше да го проумее.

Федерален агент, убит в това малко кътче от рая.

Не беше съдебен лекар, но беше сигурен, че лицето на Евънс не е просто изгнило. Черепът му беше хлътнал на няколко места. Имаше счупени зъби. Едно от очите липсваше.

Освен това е бил подложен на мъчения.

Шестте пресечки сякаш прелетяха покрай него и не след дълго тичаше в тръс по тротоара към шерифския участък.

Остави сакото и ризата си на пейката отвън и отвори едното крило на двойната врата.

Приемната представляваше облицовано в ламперия помещение с кафяв килим и препарирани животински тави, окачени на всяко свободно място на стените.

Зад бюрото седеше жена на около шейсет с дълга сребриста коса и играеше пасианс с истински карти. На табелката пред нея пишеше „Белинда Моран“.

Итън спря при бюрото и я изчака да обърне четири карти, преди най-сетне да се откъсне от играта.

— Мога ли да ви…

Жената се опули. Изгледа го от глава до пети и сбърчи нос. Итън предположи, че вонята на разложен труп продължава да се носи от него.

— Нямате риза — каза тя.

— Аз съм агент Итън Бърк от Сикрет Сървис. Искам да говоря с шерифа. Как му е името?

— Чие?

— На шерифа.

— О. Поуп. Шериф Арнолд Поуп.

— Той тук ли е, Белинда?

Вместо да отговори на въпроса му, тя вдигна стария телефон с шайба и набра трицифрен номер.

— Здрасти, Арни, един човек иска да те види. Казва, че е таен агент или нещо такова.

— Специален агент от…

Жената вдигна пръст.

— Не знам, Арни. Без риза е, освен това… — Тя се извърна от Итън на въртящия се стол и прошепна: — … мирише лошо. Много лошо… Добре. Добре, ще му кажа.

Завъртя се обратно и затвори.

— Шериф Поуп ще дойде след малко.

— Трябва да го видя веднага.

— Разбирам. Можете да изчакате ето там. — Тя посочи групата столове в ъгъла.

Итън се поколеба за момент, но накрая се обърна и тръгна към столовете. По-разумно беше първата среща да мине цивилизовано. От опит знаеше, че местните органи стават доста предпазливи и дори враждебни, когато федералните започнат да се правят на тежки още от вратата. Съдейки по откритието си в изоставената къща, щеше да работи с този човек в обозримото бъдеще. По-добре беше да започне с протегната ръка, а не със среден пръст.

Отпусна се на един от тапицираните столове в чакалнята.

Беше се изпотил от тичането, но сега сърцето му отново заби нормално и потта по голата му кожа започна да го охлажда под потока свеж въздух от централната климатична инсталация.

На малката масичка пред него нямаше нова преса — само няколко стари броя на „Нешънъл Джиографик“ и „Попюлър Сайънс“.

Облегна се назад и затвори очи.

Болката в главата се завръщаше — засилваше се с всяко пулсиране на някакво молекулярно ниво, което можеше да се долови едва минути по-късно. Буквално чуваше тътена на главоболието в пълната тишина в участъка, където единственият звук бе тихото шляпане на карти.

— Да! — възкликна Белинда.

Итън отвори очи и успя да види как поставя последната си карта. Беше наредила пасианса. Тя събра тестето, размеси го и започна отново.

Минаха още пет минути.

Още десет.

Белинда приключи играта и отново размесваше тестето, когато Итън забеляза първия признак на раздразнение — потрепване на лявото му око.

Болката още се засилваше. Доколкото можеше да прецени, чакаше вече петнайсет минути. През това време телефонът не беше звъннал нито веднъж и никой не бе влязъл в сградата.

Затвори очи и преброи от шейсет до едно, като масажираше слепоочията си. Когато отвори очи, още стоеше без риза и измръзнал, Белинда все така обръщаше картите, а шерифа го нямаше никакъв.

Итън се изправи и остана на място за десетина секунди, докато световъртежът му намаля и най-сетне се увери, че може да стъпва здраво на земята. Отиде при бюрото и зачака Белинда да вдигне очи.

Тя обърна пет карти, преди да го забележи.

— Да?

— Извинете, че ви досаждам, но чакам вече близо двайсет минути.