Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Минута по-късно му стана студено.

Надигна се, отметна завивките и изпълзя под тях.

Бореше се за живота си и губеше, създанието отгоре му беше побесняло и се мъчеше да разкъса гърлото му. Беше жив само защото се бе вкопчил с всички сили във врата на чудовището. Стискаше, стискаше, но противникът му притежаваше чиста, животинска сила. Итън усещаше движението на яките мускули, докато пръстите му се впиваха в млечнобялата полупрозрачна кожа. Не можеше да го спре, мускулите му започваха да се схващат, ръцете му се огъваха към лицето, зъбите приближаваха…

Рязко седна в леглото, плувнал в пот и задъхан. Сърцето му биеше толкова бързо, че приличаше по-скоро на равномерно треперене в гърдите.

Нямаше представа къде се намира, докато не видя картината с каубоите около огъня.

Будилникът на нощното шкафче показа 3:17.

Включи лампата и се загледа в телефона.

„Две… нула… шест…

Две… нула… шест…“

Как така не можеше да си спомни номера на домашния си телефон? Или дори мобилния на Тереза? Как беше възможно това?

Свали крака на пода, стана и отиде до прозореца.

Погледна между щорите тихата улица долу.

Тъмни постройки.

Пусти тротоари.

„Утре ще бъда по-добре“ — помисли си той.

Ще си вземе телефона, портфейла, пистолета, куфарчето. Ще се обади на жена си и сина си. Ще звънне в Сиатъл и ще говори с началника си Хаслър. Ще се заеме с разследването, за което беше дошъл тук.

Събуди се с главоболие. Слънчевите лъчи струяха в стаята през пролуките между щорите.

Обърна се и зяпна будилника.

— Мамка му.

12:21.

Беше спал до обед.

Изпълзя от леглото и докато посягаше към панталоните си, захвърлени на топка на пода, някой почука на вратата му. Всъщност, не — някой чукаше на вратата от доста време и едва сега осъзна, че далечният тътен не беше само в главата му.

— Господин Бърк! Господин Бърк!

Лиза от рецепцията викаше в коридора.

— Секунда! — извика в отговор той. Навлече панталоните и тръгна несигурно към вратата. Отключи, свали верижката и отвори. — Да?

— Стаите се освобождават до единайсет.

— Извинете, аз…

— Какво стана с „още сутринта“?

— Нямах представа…

— Още ли не сте си взели портфейла?

— Не, току-що се събуждам. Наистина ли минава дванайсет?

Вместо отговор тя само го изгледа кръвнишки.

— Веднага отивам в шерифския участък — каза той. — И веднага щом си взема…

— Искам да ми върнете ключа и да опразните стаята.

— Какво да направя?

— Да опразните стаята. Махайте се. Не ми е приятно да ме използват, господин Бърк.

— Никой не ви използва.

— Чакам.

Итън впери поглед в лицето й, търсейки нещо — мекота, пукнатини в решимостта й, но не откри нито следа от съчувствие.

— Само да се облека.

Понечи да затвори вратата, но тя постави крак на прага.

— О, значи искате да гледате? Сериозно? — Той се дръпна от вратата. — Хубаво. Наслаждавайте се на представлението.

И тя го направи. Стоеше на прага и го гледаше как завързва обувките си на бос крак, как закопчава покритата си с петна риза и се бори две мъчителни минути с вратовръзката.

Когато най-сетне облече черното си сако, Итън грабна ключа от нощната масичка и на излизане го пусна в отворената й длан.

— Ще се почувствате ужасно заради това след около два часа — обеща й той, докато вървеше по коридора към стълбището.

Влезе в аптеката на ъгъла на Главната и Шеста, взе шишенце аспирин от рафта и го занесе при касата.

— Не мога да го платя — каза, докато оставяше аспирина на тезгяха. — Но ви обещавам, че след половин час ще се върна с портфейла си. Дълга история, но главата ме боли адски и трябва да взема нещо веднага.

Облеченият в бяла престилка аптекар тъкмо изпълняваше рецепта и броеше хапчета върху пластмасов поднос. Той наведе глава и изгледа Итън над четвъртитите си очила в сребърни рамки.

— Какво по-точно искате от мен?

Аптекарят беше оплешивяващ мъж в депресиращата половина на четирийсетте. Блед. Слаб. С големи кафяви очи, които изглеждаха още по-големи през дебелите като лупи лещи.

— Да ми помогнете. Аз… наистина ме боли.

— Тогава идете в болницата. Това е аптека, а не кредитна къща.

За миг картината му се размаза и усети как онова ужасно туптене отново набира сила в тила му, пращайки зашеметяваща болка надолу по гръбнака.

Не си спомняше как е излязъл от аптеката.

Когато дойде на себе си, се препъваше по тротоара на Главната.

С всяка минута му ставаше все по-зле. Запита се дали да не се върне в болницата, но това бе последното място, на което му се искаше да се озове. Трябваше му само някакво проклето хапче, което да намали болката, колкото да продължи да функционира.