Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Спря на следващото кръстовище. Опита се да се ориентира в коя посока да тръгне, за да стигне до шерифския участък, когато си спомни. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади листчето и го разгъна.

1 авеню, 604

Изглеждаше му съмнително. Да почука на вратата на напълно непознат и да помоли за лекарство? От друга страна, не искаше да се връща в болницата и не можеше да се появи в участъка с такова парализиращо главоболие. Смяташе да нарита малко задници, а това обикновено минаваше по-добре, когато не си обладан от желание да се свиеш в зародишна поза в тъмна стая.

Как беше името й?

Точно така — Бевърли.

Сигурно беше затворила късно снощи, което означаваше, че има голяма вероятност да я завари у дома. По дяволите, та нали тя самата му предложи. Можеше да се отбие, да я помоли за малко хапчета, да оправи донякъде главоболието и да отиде при шерифа.

Пресече, продължи по Главната, докато стигна Девета, след което зави и се насочи на изток.

Улиците пресичат Главната.

Авенютата са й успоредни.

Прецени, че има да върви около седем преки.

След третата, краката му се израниха, но не спря. Болеше го, но болката го разсейваше от пулсирането в главата.

Училището заемаше целия район между Пето и Четвърто авеню и той закуцука покрай телената ограда на игрището.

Беше голямо междучасие за долните класове и децата играеха някаква сложна версия на гоненица със замръзване. Едно момиче с руси плитки преследваше всички останали, а писъците отекваха от околните сгради.

Итън ги погледа, като се мъчеше да не мисли за кръвта, която започваше да пълни обувките му. Беше студена между пръстите.

Русите плитки изведнъж спряха насред група хлапета и зяпнаха Итън.

За момент останалите деца продължиха да тичат и пищят, но постепенно те също спряха — първо забелязаха, че вече никой не ги гони, а после видяха и какво е привлякло вниманието на преследвачката им.

Едно по едно децата се обърнаха и се загледаха в Итън — с безизразни лица, в които беше готов да се закълне, че се долавя едва прикрита враждебност.

Итън се усмихна въпреки болката и махна с ръка.

— Здрасти, деца.

Никой не му махна в отговор. Децата просто стояха замръзнали като статуи и само главите им се въртяха, докато го гледаха как се отдалечава и изчезва зад ъгъла на физкултурния салон.

— Шантави ситни лайна — промърмори Итън под нос, когато смехът и писъците се подновиха, показвайки, че играта е продължила.

От другата страна на Четвърто авеню ускори крачка. Болката в краката се засили, но той продължи упорито напред. „Просто се добери. Усмихни се, стисни зъби и се добери“.

След Трето авеню се впусна в тръс и ребрата го заболяха отново. Мина покрай няколко къщи, които изглеждаха по-занемарени. Може би това беше долнопробната част на Уейуърд Пайнс? Възможно ли беше подобно градче да има лоши страни?

На Първо авеню спря.

Пътят беше черен — чакъла отдавна го нямаше и беше целият в дълбоки коловози. Нямаше тротоар, а по-нататък не се виждаха други улици. Беше стигнал до източния край на Уейуърд Пайнс и след къщите на тази улица цивилизацията внезапно свършваше. Стръмен склон, покрит с борове, се издигаше на няколко десетки метра до подножието на скалния пръстен около градчето.

Итън закуцука по средата на пустия път.

Чуваше само чуруликането на птици в близката гора — и нищо друго. Беше напълно изолиран от оживлението на града, доколкото изобщо съществуваше такова.

Минаваше покрай пощенски кутии с номера от 500 нагоре и едва сега изпита някакво подобие на облекчение при мисълта, че домът на Бевърли е наблизо.

Отново заплашваше да му се завие свят. Пристъпите идваха на вълни, но засега бяха слаби.

Следващата пресечка беше абсолютно пуста.

Не се виждаше жива душа.

Топлият вятър от планината вдигаше малки вихрушки прах по улицата.

Ето го и него — номер 604, втората къща отдясно. Личеше си по малката стоманена табелка, закрепена за останките от пощенската кутия, която бе напълно ръждясала, с изключение на зейналите дупки с назъбени краища. Отвътре се чуваше тихо цвърчене и за момент Итън си помисли дали и там няма говорител, но после зърна крилото на птицата, настанила се вътре.

Погледна към самата къща.

Сигурно навремето е била приятна двуетажна постройка със стръмен покрив, веранда с люлка и каменна пътека, водеща през предния двор към входа.

Боята отдавна беше олющена. Дори от улицата се виждаше, че не е останала нито люспа от нея. Все още закрепените за рамката дъски бяха напълно побелели от слънцето, като повечето бяха гнили и на път да се разпаднат на прах. Не се виждаше нито един оцелял прозорец.