Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Днес шерифът е доста зает.

— Не се и съмнявам, но трябва да говоря незабавно с него. А сега или вдигнете телефона и му кажете, че ми е писнало да чакам, или ще отида лично в кабинета му и…

Телефонът й иззвъня.

Тя вдигна.

— Да?… Добре, разбира се. — Белинда затвори и се усмихна на Итън. — Вече можете да отидете. Кабинетът му е в края на коридора.

Итън почука под табелката с името.

— Да! — извика плътен глас от другата страна.

Итън завъртя дръжката, отвори и влезе.

Подът на кабинета беше от тъмен, силно издраскан паркет. На стената отляво беше закачена огромна глава на лос, а срещу нея имаше голямо грубо бюро. Зад бюрото стояха три древни шкафа за оръжие, пълни с карабини, пушки, пистолети и муниции, достатъчни за екзекутирането на три пъти повече хора от жителите на малкото градче.

Мъж, около десетина години по-възрастен от него, се беше разположил в кожено кресло, качил на бюрото краката си, обути в каубойски ботуши. Имаше вълниста руса коса, която сигурно щеше да побелее в рамките на следващото десетилетие, а лицето му бе покрито с няколкодневна четина.

Тъмнокафяви дочени панталони.

Риза с дълги ръкави — в ловно зелено.

Шерифската звезда сияеше на слънчевата светлина. Имаше вид на месингова, със сложни гравюри и черни букви УП в центъра.

Докато приближаваше бюрото, на Итън му се стори, че шерифът се опитва да скрие подигравателната си усмивка.

— Итън Бърк, Сикрет Сървис.

Протегна ръка над бюрото и шерифът се поколеба, сякаш водеше някакъв вътрешен дебат дали да се размърда. Накрая свали ботушите си от бюрото и се наведе напред.

— Арнолд Поуп. — Той стисна ръката му. — Сядайте, Итън.

Итън се настани на дървения стол с права облегалка.

— Как сте? — попита Поуп.

— Бил съм и по-добре.

— Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.

— Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?

— Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.

— Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?

— Щеше, ако можех да го намеря.

— Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?

Поуп кимна.

— Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.

— И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?

Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.

— Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.

— Работим по въпроса.

— Така ли?

— И още как.

— Бих искал да видя агент Сталингс.

— Тялото му е в моргата.

— А къде е моргата?

— В подземието на болницата.

Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.

— Бихте ли ми дали лист? — помоли той.

Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.

— Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.

— Какви неща?

— Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…

— Кой ви е казал, че са у мен?

— Една сестра в болницата.

— Нямам представа откъде й е хрумнало.

— Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?

— Не.

Итън зяпна Поуп през бюрото.

— Възможно ли е все още да са в колата?

— Коя кола?

Итън се опита да овладее гласа си.

— Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.

— Предполагам, че е възможно, но съм почти сигурен, че екипът за спешна помощ е взел нещата ви.

— Господи.

— Какво?

— Нищо. Мога ли да използвам телефона, преди да си тръгна? Не съм разговарял с жена си от дни.

— Аз разговарях с нея.

— Кога?

— В деня на катастрофата.

— И тя насам ли пътува?

— Нямам представа. Просто й съобщих какво се е случило.

— Освен това трябва да говоря с началника си…

— Кой е той?

— Адам Хаслър.

— Той ли ви прати тук?

— Да.

— А той ли ви инструктира да не си правите труда да ми се обадите предварително и да ми кажете, че в моя свят ще цъфнат федерални? Или това беше ваша идея?

— Ако мислите, че съм длъжен да…

— Учтивост, Итън. Учтивост. Но пък, от друга страна, вие сте федерални, така че сигурно не сте запознати с тази концепция…