Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

Затвори и поседя известно време, мъчейки се да си спомни мобилния телефон на жена си. Справи се с първите седем цифри, но последните три си оставаха забулени в тайна.

Номерът на филиала в Сиатъл изникна веднага в главата му. Набра го и на третото позвъняване вдигна жена, чийто глас бе непознат за Итън.

— Сикрет Сървис.

— Здравейте, аз съм Итън Бърк. Трябва да говоря с Адам Хаслър, ако обичате.

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, наистина трябва да говоря с него. Извън офиса ли е?

— В момента не е на разположение. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ще го потърся на мобилния. Бихте ли ми дали номера му, ако обичате?

— О, боя се, че не ми е позволено да съобщавам подобна информация.

— Разбирате ли кой съм аз? Агент Итън Бърк?

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Как се казвате?

— Марси.

— Нова сте, нали?

— Днес е третият ми ден.

— Вижте, намирам се в Уейуърд Пайнс, Айдахо, насред лайняна буря. Веднага ме свържете с Хаслър. Не ми пука какво прави. Независимо дали е на съвещание… или сере… свържете го по шибания телефон.

— О, съжалявам.

— Какво?

— Няма да мога да продължа този разговор, щом се изразявате по такъв начин.

— Марси?

— Да?

— Извинете ме. Съжалявам, че ви повиших тон, но трябва да говоря с Хаслър. Спешно е.

— С удоволствие ще му предам съобщение, ако желаете.

Итън затвори очи.

Заскърца със зъби, за да не закрещи в слушалката.

— Кажете му да се обади на агент Итън Бърк в шерифския участък в Уейуърд Пайнс или в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Трябва да го направи веднага щом получи съобщението. Агент Евънс е мъртъв. Разбрахте ли ме?

— Ще му предам съобщението! — жизнерадостно отвърна Марси и затвори.

Итън свали слушалката и я удари пет пъти в масата.

Докато затваряше забеляза, че шериф Поуп стои на прага на заседателната зала.

— Всичко наред ли е, Итън?

— Да, аз… просто имам малък проблем със свързването с началника ми.

Поуп влезе, затвори вратата и седна на масата срещу Итън.

— Казахте, че изчезналите агенти са двама, нали? — попита той.

— Точно така.

— Разкажете ми за другия.

— Името й е Кейт Хюсън. Работеше във филиала ни в Бойси, а преди това в Сиатъл.

— Познавахте ли я там?

— Бяхме партньори.

— И е била преместена?

— Да.

— И Кейт е дошла тук с агент…

— Бил Евънс.

— … на строго секретно разследване.

— Точно така.

— Бих искал да ви помогна. Желаете ли помощта ми?

— Разбира се, Арнолд.

— Добре. Да започнем с основните неща. Как изглежда Кейт?

Итън се облегна назад в стола си.

Кейт.

През последната година толкова се беше старал да не мисли за нея, че му трябваше известно време, за да си представи лицето й. Споменът беше като отваряне на рана, която тъкмо е започнала да се затваря.

— Висока около метър и шейсет. Към четиресет и пет килограма.

— Дребничка, а?

— Най-добрият служител, когото съм виждал. Последния път, когато я видях, беше с къса кафява коса, но може да я е пуснала дълга. Сини очи. Рядко красива.

Господи, още можеше да я усети.

— Някакви отличителни белези?

— Всъщност, да. Има едва забележимо родилно петно на бузата. С цвят на кафе с мляко, голямо колкото монета от пет цента.

— Ще уведомя заместниците си. Може да направим портрет и да го пуснем из града.

— Би било чудесно.

— Та защо, казахте, че са я преместили от Сиатъл?

— Не съм казвал защо.

— Е, знаете ли причината?

— Говореше се, че заради някакви вътрешни рокади. Бих искал да видя колата.

— Колата ли?

— Черният линкълн, с който катастрофирах.

— О, разбира се.

— Къде мога да я намеря?

— Има двор за отпадъци в покрайнините. — Шерифът стана. — Какъв беше онзи адрес?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Ще ви заведа.

— Не е нужно.

— Искам да го направя.

— Аз обаче не искам .

— Защо?

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Бих искал да науча резултатите от разследването ви.

— Елате пак утре следобед. Ще видим докъде ще стигнем.

— Ще ме заведете ли до склада за отпадъци да видя колата?

— Мисля, че можем да се отбием. Но засега да тръгваме. Ще ви изпратя.

Сакото и ризата на Итън като че ли миришеха не чак толкова зле, когато ги облече и тръгна по улицата, отдалечавайки се от шерифския участък на Уейуърд Пайнс. Още вонеше, но реши, че противната миризма на разложено ще привлече по-малко внимание, отколкото човек, вървящ из града само по официални панталони.