Блейк Крауч - Пайнс (Живи или мъртви)

— Рано или късно щях да се свържа с вас, господин Поуп. Не сме имали намерение да ви вадим от играта.

— О. Е, в такъв случай…

Итън се поколеба. Искаше му се да изясни положението, да предаде информацията, която трябва да съобщи, и да не нагнетява ненужно обстановката. Но главоболието му беше убийствено и до такава степен виждаше двойно, че шерифът пред него заплашваше да се раздели на два задника.

— Изпратиха ме тук да открия двама агенти на Сикрет Сървис.

Поуп повдигна вежди.

— Нима са изчезнали?

— От единайсет дни.

— Какво са търсили в Уейуърд Пайнс?

— Не получих подробен инструктаж за разследването им, но знам, че е във връзка с Дейвид Пилчър.

— Това име ми звучи смътно познато. Кой е той?

— Винаги фигурира в списъците на най-богатите хора в света. Един от онези милиардери отшелници. Никога не дава изявления пред пресата. Собственик е на куп биофармацевтични компании.

— И е свързан с Уейуърд Пайнс?

— Повтарям, не съм наясно. Но щом тук са дошли от Сикрет Сървис, най-вероятно става въпрос за разследване на някакво финансово престъпление. Това е всичко, което знам.

Поуп рязко стана. Итън беше забелязал, че зад бюрото седи едър мъж, но едва когато го видя изправен, си даде сметка, че шерифът гони двата метра.

— Можете да използвате телефона в заседателната зала, агент Бърк.

Итън не помръдна от мястото си.

— Още не съм свършил, шерифе.

— Заседателната зала е натам. — Поуп заобиколи бюрото си и тръгна към вратата. — И може би следващия път ще сложите риза? Просто съвет.

Към туптенето в главата на Итън се добави гняв.

— Желаете ли да разберете защо не нося риза, шерифе?

— Честно казано, не особено.

— Един от агентите, които дойдох да търся, се разлага в една къща на шест преки оттук.

Поуп спря пред вратата с гръб към Итън.

— Намерих го малко преди да дойда тук — каза Итън.

— Обяснете по-подробно.

— Снощи една барманка от „Биергартен“ ми даде адреса си, в случай че ми потрябва нещо. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Без пукнат цент. Изритаха ме от хотелската ми стая. Отидох в дома й да я помоля за някакви хапчета за главата, но адресът се оказа сгрешен или нещо подобно.

— Какъв е адресът?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Оказа се някаква стара изоставена къща. В развалини. Агент Евънс е бил закопчан с белезници за легло в една от стаите.

— Сигурен ли сте, че е човекът, когото търсите?

— Осемдесет процента сигурен. Разлагането е в напреднал стадий и по лицето му има множество травми, нанесени с тъп предмет.

Намръщената физиономия, която шерифът носеше от влизането на Итън в кабинета му, изчезна и чертите му като че ли се смекчиха. Той се върна при Итън и седна на празния стол до него.

— Извинете, агент Бърк. Задържах ви на рецепцията. Ядосах се, че не сте се обадили, преди да дойдете в града и… да, прав сте. Не сте длъжен да го правите. Имам гаден характер, това е един от многото ми недостатъци и поведението ми беше неприемливо.

— Приемам извиненията ви.

— Преживели сте няколко кошмарни дни.

— Така е.

— Идете да се обадите и след това ще поговорим.

Заседателната зала бе запълнена от дълга маса и Итън с мъка се провря между столовете и стената до телефона в другия край.

Извади бележката от джоба си и вдигна телефона.

Имаше сигнал.

Набра номера.

Лъчите на следобедното слънце проникваха между щорите и полираната повърхност на масата блестеше ослепително под тях.

— Хайде, скъпа, вдигни — промърмори Итън на третото позвъняване.

След петото се включи телефонният секретар.

— Здрасти, свързахте се със семейство Бърк — каза гласът на Тереза. — Съжаляваме, че не можем да приеме обаждането ви… разбира се, освен ако не сте търговец… в такъв случай се радваме, че сме пропуснали обаждането ви и може би го правим нарочно, за да ви насърчим да забравите този номер. Ако ли не, след сигнала оставете съобщение.

— Тереза, аз съм. Господи, имам чувството, че не съм чувал гласа ти от години. Вероятно знаеш, че попаднах в автомобилна катастрофа. Като че ли никой не знае къде е телефонът ми, така че ако си се опитвала да ми се обадиш, съжалявам. Отседнал съм в хотел „Уейуърд Пайнс“, стая двеста двайсет и шест. Можеш да звъниш и в шерифския участък. Надявам се двамата с Бен да сте добре. На мен нищо ми няма. Още съм малко понатъртен, но се оправям. Моля те, потърси ме довечера в хотела. Ще се опитам да ти звънна по-късно. Обичам те, Тереза. Ужасно много.